Сергей Лукяненко - Нощен патрул

Не зная какво очаквах. Някакъв отговор, извърнат поглед или подхвърлено през зъби обещание да отмени акцията.

— Разбирам те прекрасно, Антоне — кимна шефът. — Ти дори не можеш да си представиш колко добре те разбирам. Именно затова акцията ще продължи.

— Но защо?

— Защото, мое момче, има такова нещо, наречено съдба. И нищо не е по-силно от нея. Предназначението на някого е да промени света. На друг това не е дадено. Предназначението на някого е да разтърси държавата. На друг — да стои зад кулисите с конците на марионетките в изцапаните от тебешир ръце. Антоне, повярвай ми, знам какво правя.

— Не вярвам.

Станах, оставяйки недокосната бирата с вече спадналата пяна. Алишер погледна въпросително шефа, сякаш беше готов да ме спре.

— Ти си в правото си да постъпиш както пожелаеш — каза шефът. — Светлината е в теб, но зад гърба ти е сумракът. Знаеш докъде ще доведе всяка погрешна стъпка. И знаеш че аз винаги съм готов и задължен да ти се притека на помощ.

— Хесер, наставнико мой, благодаря ти за всичко, на което ме научи — поклоних се, привличайки любопитните погледи на парашутистите. — Не смятам, че имам право да очаквам помощ от теб и за в бъдеще. Приеми моята благодарност.

— Ти си свободен от всички задължения пред мен — спокойно отговори Хесер. — Постъпи така, както повелява твоята съдба.

И това беше всичко. Той се отказа прекалено лесно от бившия си ученик. Впрочем, колко ли такива ученици е имал — които не осъзнават висшите цели и свещените идеали?

Стотици. Хиляди.

— Прощавай, Хесер — казах аз. Погледнах към Алишер. — Пожелавам ти успех, нови патрулен.

Младежът ме погледна с упрек:

— Ако ми разрешиш да кажа…

— Казвай — разреших аз.

— Ако бях на твое място, нямаше да бързам толкова много, Светли Антоне.

— Аз и без това се бавих прекалено дълго, Светли Алишер — усмихнах се аз. Бях свикнал да се смятам за един от най-младите магове в Патрула, но нещата се променят. А за този новак бях авторитет. Все още. — Някой ден ще чуеш как времето шумоли и като пясък изтича между пръстите. Тогава си спомни за мен. Пожелавам ти късмет.

Жега.

Крачех по Стария Арбат. Художници, рисуващи шаблонни портрети, музиканти, свирещи стереотипна музика, търговци, продаващи еднообразни сувенири, чужденци с обичайния интерес в очите, московчани, с вечното раздразнение, бързащи да преминат покрай цялата тази бутафория…

Да ви разтърся ли?

Да ви направя ли малко представление?

До пожонглирам с мълнии? Да глътна истински огън? Да накарам паважа да се разтопи и да изригне фонтан от минерална вода? Да изцеля десетките сакати просяци? Да нахраня скитащите наоколо бездомници с направени от въздуха сладки?

А защо?

Ще ми хвърлят шепа жълти стотинки за огнените кълба, които трябва да гонят нечистите сили. Минералният фонтан ще се окаже спукан водопровод. Тези сакати просяци и без това са по-здрави и по-богати от повечето минувачи. Бездомните ще се разбягат, защото отдавна са научили: няма безплатни сладки.

Да, аз разбирам Хесер, разбирам всички висши магове, които се борят с Мрака от хиляди години. Не може да се живее вечно с усещането за безсилие. Не може вечно да се седи в окопите: това убива армията по-сигурно, отколкото вражеските куршуми.

Но какво общо имам аз с това?

Нима е задължително да се шие знамето на победата от моята любов?

А какво общо имат тези хора?

Лесно е да преобърнеш света наопаки и да го върнеш в изходната позиция, но кой ще помогне на хората да не паднат?

Нима не сме способни да се научим на нищо?

Знаех какво възнамерява да прави Хесер, — по-точно какво ще направи Светлана по негово нареждане. Разбирах какво може да произлезе от това и дори си представях с какви вратички в Договора ще бъде оправдана намесата в Книгата на Съдбата. Разполагах със сведения за времето на протичането на акцията. Единственото, което не си представях, бяха мястото и обектът на операцията.

И това беше фатално.

Време беше да отида да се поклоня на Завулон.

А после — направо в Сумрака.

Стигнах до средата на Арбат, когато усетих — съвсем слабо, на границата на доловимото — движение на Силата. Съвсем близо до мен се извършваше магическо въздействие, незначително, но…

Мракът!

Каквото и да мислех за Хесер, както и да бях готов да споря, аз си оставах войник на Нощния патрул.

Стиснах амулета в джоба си, извиках сянката си и пристъпих в Сумрака.

Леле, колко бе занемарено всичко!