Сергей Лукяненко - Нощен патрул

— Колектив — каза шефът. — Микросреда. Можехме да проведем този разговор в гейклуб «Шанс» или в ресторанта на Дома на писателите, или в закусвалня до някой завод. Няма значение къде. Важното е там да се събира именно тесен, затворен колектив. В една или друга степен изолиран от обществото. Не «Макдоналдс», не шикозен ресторант, а явен или скрит клуб. Знаеш ли защо? Това сме ние. Това е модел на нашия Патрул.

Аз мълчах. Гледах как до съседната маса се приближи младеж на патерици, отказа предложението да седне, подпря се на преградата и започна да разказва нещо. Музиката заглушаваше думите му, но можех да попия основния смисъл през Сумрака. Откопчан и неотворил се парашут. Приземяване с резервния. Счупване. Половин година, мамка му, без скокове!

— Тукашната компания е много показателна — продължи шефът, без да бърза. — Риск. Силни усещания. Неразбиране от страна на околните. Жаргон. Абсолютно неразбираеми за нормалните хора проблеми. И, между другото, редовни травми и смърт. Харесва ли ти тук?

Замислих се и отговорих:

— Не. Тук трябва да бъдеш свой човек. Или изобщо да не идваш.

— Разбира се. Във всяка такава микросреда е интересно да надникнеш само веднъж. По-нататък или приемаш нейните закони и се присъединяваш към малкия й социум, или се отдръпваш. Та ние по нищо не се отличаваме. По принцип. Всеки Различен, когато бъде открит и осъзнае своята същност, е изправен пред избор. Или влиза в Патрула на своите, става войник, боец, неизбежно рискуващ живота си, или продължава да живее почти човешки живот, без да развива особено магическите си способности, използвайки редица предимства на Различните, но и вкусвайки в пълна степен недостатъците на този вид живот. Най-неприятното е, когато е допусната грешка в първоначалния избор. Различният по една или друга причина вече не иска да приема законите на Патрула. Но да се излезе от нашите структури е почти невъзможно. Ето например ти, Антоне, кажи — би ли могъл да съществуваш извън Патрула?

Разбира се, шефът никога не води абстрактни разговори.

— Навярно не — признах си аз. — Ще ми е трудно, практически невъзможно да се придържам в границите, допустими за обикновените Светли магове.

— А ако не влезеш в Патрула, не можеш да оправдаеш магическите въздействия с интересите в борбата срещу Мрака. Нали така?

— Да.

— Ето кое е сложното, Антошка, ето къде е цялата беда — въздъхна шефът. — Алишер, не стой като стълб.

Той направо тормозеше това момче. Но не беше трудно да се досетя за причините: куриерът е бил в тежко положение, изпросил си е място в московския Патрул и сега си носи неизбежните последствия.

— Вашата бира, Светли Антоне.

Младежът сложи пред мен халбата с леко кимване.

Мълчаливо взех бирата. Той за нищо не беше виновен, този млад и талантлив маг. Със сигурност ще можем да се сприятелим. Но сега бях озлобен дори към него: Алишер беше донесъл в Москва онова, което щеше да ме раздели завинаги със Светлана.

— Антоне, какво ще правим? — попита шефът.

— А къде всъщност е проблемът? — отговорих, гледайки го с преданите очи на стар санбернар.

— Светлана. Ти се обявяваш против нейната мисия.

— Разбира се.

— Антоне, но нали това са азбучни истини. Аксиоми. Ти нямаш право да възразяваш срещу политиката на Патрула, изхождайки от своите лични интереси.

— Какво общо имат тук моите лични интереси? — искрено се учудих аз. — Смятам, че цялата готвеща се операция е аморална. Тя няма да донесе полза на хората. Така или иначе всички опити кардинално да се промени човешкото общество са претърпели крах.

— Рано или късно ще успеем. Забележи, аз дори не се опитвам да твърдя, че именно този път ни очаква успех. Но шансовете са по-големи отвсякога.

— Не вярвам.

— Можеш да подадеш протест към висшето ръководство.

— Ще успеят ли да го разгледат до деня, в който Светлана ще вземе в ръка тебешира и ще отвори Книгата на Съдбата?

Шефът прикри очи с длан. Въздъхна.

— Не. Няма да успеят. Всичко ще стане тази нощ, веднага след като настъпи нашето време. Доволен ли си? Узна ли момента на акцията?

— Борис Игнатиевич — нарочно го назовах с името, под което ми се беше представил за пръв път. — Чуйте ме. Моля ви. Някога вие сте изоставили родината си и сте дошли в Русия. Не заради интересите на Светлината, не заради кариерата си. Заради Олга. Аз имам някаква представа какво сте преживели. Колко много от всичко: и омраза, и любов, и предателство, и благородство. Но вие сте длъжен да ме разберете. Можете.