Робърт Силвърбърг: Замъкът на лорд Валънтайн

Пътят за Пидруид вървя повече от една миля покрай високия рид, после започна да се спуска зигзаговидно с остри ненадейни завои надолу към крайбрежната равнина. Валънтайн предоставяше главно на момчето да поддържа разговора, докато се спущаха. Шанамир каза, че бил от една област на два и половина дни път във вътрешността, на североизток; там той, братята му и баща му отглеждали добитък за продажба на пидруидския пазар и изкарвали добра пара от това; той бил на тринайсет години и имал високо мнение за себе си; никога не е бил извън провинцията, чиято столица беше Пидруид, ала възнамерявал някой ден да странства, да пътува навред из Маджипур, да направи поклонение на Острова на съня и да коленичи пред Господарката, да прекоси Вътрешното море, да се прехвърли в Алханроел и да се изкачи до замъка Връхни, да се спусне дори на юг, оттатък влажните тропици, в обжарените пустинни владения на Краля на сънищата, защото какъв е смисълът да бъдеш жив и здрав в свят като Маджипур, пълен с такива чудесии, ако не го обходиш надлъж и нашир?

— Ами ти, Валънтайн? — попита Шанамир внезапно. — Кой си, откъде си, накъде си се запътил?

Приспан от бъбренето на момчето и от спокойната, отмерена походка на ездитното животно, което се мъкнеше по широкия лъкатушен път, Валънтайн се почувства поставен натясно; изстреляните резки въпроси го завариха неподготвен. Той каза само:

— Аз съм от източните провинции. Не знам какво ще правя след Пидруид. Ще остана тук, докато не се яви някаква причина да замина.

— Защо си дошъл?

— А защо не?

— Аха — каза Шанамир. — Добре. Чуя ли такова нещо, разбирам, че е умишлено увъртане. Ти си по-малкият син на някой херцог в Ни-моя или Пилиплок и си пратил някому лош сън, и са те хванали, и баща ти е дал кесия пари и ти е казал да се пръждосваш на края на континента. Така ли е?

— Точно така — отговори Валънтайн, като смигна.

— И си червив от рояли и крони, и ще си живееш като принц в Пидруид, и ще пиеш и ще танцуваш, докато похарчиш и последния си грош, а после ще се главиш на някой морски кораб, ще отплаваш за Алханроел и ще ме вземеш със себе си за оръженосец. Не е ли тъй?

— Правилно отгатна, приятелю. С изключение на парите. Аз пропуснах да се погрижа за тази част от фантазията ти.

— Но имаш някакви пари — каза Шанамир вече не толкова закачливо. — Не си просяк, нали? В Пидруид са много строги с просяците. — Там не позволяват никакво скитничество.

— Имам няколко монети — каза Валънтайн. — Ще ми стигнат да изкарам, докато траят празненствата, дори и малко повече. А после ще му мисля.

— Ако тръгнеш по море, вземи ме със себе си, Валънтайн.

— Ако тръгна, ще те взема — обеща той.

Вече бяха по средата на склона. Град Пидруид лежеше в голяма крайбрежна котловина, заобиколена от ниски сиви хълмове откъм вътрешността и по голяма част от брега, с изключение на една пролука във външната верига, през която проникваше океанът и образуваше синьозелен залив, представляващ великолепното пристанище на Пидруид. Докато се приближаваше до морското равнище тук в късния следобед, Валънтайн усещаше полъха на крайбрежния бриз прохладен, благоуханен, смекчаващ зноя. Бели валма мъгла вече се носеха от запад към брега и въздухът имаше солен дъх, наситен с вода, която само допреди няколко часа бе обгръщала рибите и морските дракони. Валънтайн беше смаян от размерите на града, разпрострял се пред него. Не помнеше да бе виждал досега по-голям; но в края на краищата имаше толкова много неща, които не можеше да си спомни.

Тук беше краят на континента. Целият Зимроел се простираше зад него и доколкото знаеше той го бе обходил от единия до другия край, всъщност от едно от източните пристанища, Ни-моя или Пилиплок, но знаеше, че е млад човек, не много млад, ала достатъчно млад, и се съмняваше дали такова пътешествие би могло да се извърши за един живот, а не помнеше да е бил изобщо на някакво ездитно животно до този следобед. От друга страна, явно умееше да язди, защото се бе качил ловко на широкото седло на животното, което показваше, че трябва да е яздил поне през част от досегашния път. Но това нямаше значение. Сега той беше тук и не изпитваше никакво безпокойство; след като Пидруид се намираше там, където бе пристигнал по някакъв начин, в Пидруид щеше да остане, докато се явеше причина да отиде другаде. Липсваше му жаждата на Шанамир за пътешествия. Светът беше толкова голям, че мисълта не го побираше: три големи континента, три огромни морета, място, което човек би могъл да схване напълно само в сънищата си, и дори тогава нямаше да донесе в будния свят кой знае колко истина. Казваха, че тоя лорд Валънтайн, короналът, живеел в замък отпреди осем хиляди години, с по пет стаи за всяка година от съществуването му, и че замъкът бил разположен на планина, толкова огромна, че пронизвала небето, на гигантски връх, висок трийсет мили, по чиито склонове имало петдесет града, големи колкото Пидруид. Такова нещо също не се побираше в ума. Светът беше прекалено голям, прекалено стар, прекалено многолюден за мозъка на един-единствен човек. „Аз ще живея в този град Пидруид — мислеше си Валънтайн — и ще намеря начин да плащам храната и квартирата си, и ще бъда щастлив.“