Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

— Ние се заклехме да не напускаме. Те назоваха наказанието и ние се съгласихме да го понесем. Не бих подценил способността им да го наложат, ако някой от нас им даде основание.

— Говна. Те са само пасмина дребни старчета. Ако тръгне някой след мен, ще ги смажа. С едната ръка.

— Може би. А може би не. Държиш ли да бъдеш виновникът за нашата смърт, Тимъти?

— Не ми пробутвай този мелодраматичен боклук. Аз съм свободен индивид. Погледни го екзистенциално, както винаги си ни карал да го правим. Всеки от нас сам кове съдбата си, Ели. Вървим по своите си пътеки. Защо трябва да съм обвързан с вас тримата?

— Ти даде доброволна клетва.

— Мога да се отрека.

— Добре. Отречи се. Събирай си багажа и чупката. — Лежеше проснат гол на леглото си, но ме гледаше отвисоко. Никога досега не бях виждал Ели толкова решителен, цялостен, непреодолим. Освен ако не го беше обладал някой демон. — Е, Тимъти? Ти си свободен индивид. Никой не те спира. До довечера можеш да си във Финикс.

— Не съм се забързал чак толкова. Исках да го обсъдим това и четиримата, да стигнем до някакво рационално решение, без никой да се налага на друг, но всички да се съгласим, че…

— Ние се съгласихме да дойдем тук — прекъсна ме Ели. — Да опитаме. Повече обсъждане не е необходимо. Можеш да се измъкнеш, когато решиш, без да забравяш, разбира се, че с това ни излагаш на определени рискове.

— Това е изнудване.

— Знам. — Очите му блеснаха. — От какво те е страх, Тимъти? Деветата мистерия? Това ли те плаши? Или те тревожи възможността наистина да получиш вечен живот? Екзистенциалният ужас ли те е обзел? Виждаш се как продължаваш безкрайно през столетията, вързан за кармичното колело, без да можеш да се освободиш? Кое те плаши повече, Тимъти — животът или смъртта?

— Да го духаш.

— Сбъркал си стаята. Навън и вляво, две врати по коридора, питай за Нед.

— Дойдох да говорим сериозно. Не да си разменяме шегички, не да се заплашваме и обиждаме. Просто искам да знам колко дълго ти, Оливър и Нед смятате да се задържите тук.

— Ние току-що сме пристигнали. Твърде рано е да се говори за напускане. Сега ще ме извиниш ли?

Излязох. Не бях стигнал доникъде и и двамата го знаехме. А Ели ме беше ужилил на няколко пъти, в места, където не бях подозирал, че съм толкова уязвим.

На вечеря се държа все едно че не бях му казвал нищо.

А сега? Просто си седя, чакам и се чудя? Боже мой, няма да мога да го изтърпя това дълго, честно. Просто не съм устроен за монашески живот, да оставим настрана въпроса с Книгата на черепите и всичко, която тя може да предлага. Трябва да си роден за такова нещо. Себеотрицанието трябва да е в гените ти, мазохизъм малко. Трябва да ги накарам да разберат това, Ели и Оливър. Двамата луди, двамата превъртели по безсмъртието сбърканяци. Те са готови да останат десет или двайсет години тук, да плевят бурени, да чупят гърбове в упражненията, да зяпат в слънцето, докато почти не ослепеят, да дишат дълбоко, да ядат пиперена каша и да се самоубеждават, че точно това е правилният начин да живееш вечно. Ели, който винаги ми е правил впечатление на леко вманиачен и невротичен, но в основата си е доста рационален, май определено е превъртял. Очите му вече са странни, стъклени и свирепи. Като очите на Оливър — психотични, ужасни очи. Някакви неща се пробуждат у Ели. От ден на ден придобива сила, не само мускулите, но и някаква морална сила, страст, динамизъм. Тръгнал е по пътя си и ти дава ясно да разбереш, че няма да позволи нищо да застане между него и онова, което иска. За Ели това е нещо съвсем ново. Понякога ми се струва, че се превръща в Оливър — ниско смугло космато еврейско издание на Оливър. Оливър, разбира се, си държи устата затворена и върши работа колкото за шестима, а на упражненията се връзва на фльонга, опитва се да надбрати брата. Дори и Нед го прихваща вярата. Вече никакви остроумия от него, никакъв сарказъм и шикалкавене. Сутрин седим и слушаме безкрайните старчески брътвежи на брат Миклош с може би по едно понятно изречение на всеки шест, а виж го Нед, като шестгодишно детенце, на което му разправят за Дядо Коледа, мръщи чело възбудено, поти се, гризе си ноктите, кима, гълта го всичкото. Давай, брат Миклош! Атлантида, да, и кроманьонецът, ясно, и ацтеките, и всичко останало, аз вярвам, вярвам! А после си ядем обеда, а след това медитираме на студения каменен под в стаите си, всеки сам, а после излизаме навън да се потим за братята в шибаните лехи и ниви. Стига. Не мога да изтърпя много повече. Днеска си прецаках шанса, но след ден-два отново ще ида при Ели и ще видим дали няма да мога да го убедя да прояви поне капка разум. Макар че не храня големи надежди за това. Ели вече малко ме плаши.