Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

След като се върна в хетеросексуална фаза, ще замина на Марс. Дотогава ще сме някъде към 2100 г. Ще сме колонизирали Марс, убеден съм. Двайсет години на Марс. Ще работя тежък физически труд, ще съм от първите заселници. После двайсет години за литература, десет за четене на всичко ценно, което е писано някога, още десет за написване на роман, сравним с най-доброто на Фокнър, Достоевски, Джойс, Пруст. Защо да не мога да съм равен на тях? Вече няма да съм сополив хлапак: ще имам зад гърба си към 150 години пълноценен живот, най-дълбокото и широко самообразование, на каквото някога се е радвало човешко същество, и все още ще съм изпълнен с младежка енергия. Така че ако се посветя на задачата, по страница на ден, страница на седмица, пет години за планиране архитектониката на книгата, преди да съм написал и една дума, би трябвало да мога да напиша защо не безсмъртен шедьовър. Под псевдоним, разбира се. Това ще е специален проблем, смяна на самоличността ми на всеки осемдесет-деветдесет години. Дори в сияйното бъдно бъдеще хората най-вероятно ще са подозрителни към човек, който просто не умира. Дълголетието е едно, безсмъртието е съвсем друго. Ще трябва по някакъв начин да си самопрехвърлям инвестициите, да наричам новата си самоличност като наследник на старото ми „аз“. Ще се налага непрекъснато да изчезвам и да се появявам отново на света. Боя на косата, пускане и бръснене на бради, мустаци и бакенбарди, контактни лещи. Ще внимавам да не се доближавам много до управленската машина: влязат ли отпечатъците на пръстите ми в главния компютър, ще си имам неприятности. Какво ще използвам за свидетелство за раждане при всяка нова поява? Ще измисля нещо. Ако си достатъчно умен да живееш вечно, ще си достатъчно умен да се справиш с бюрокрацията. А ако се влюбя? Женя се, имам деца, гледам как жена ми вехне и остарява, гледам как и децата ми навлизат в старостта, докато аз си оставам свеж и млад? Вероятно изобщо не бива да се женя, или да го направя само заради опита, десет-петнайсет години най-много, след това се развеждам, въпреки че я обичам, за да избегна по-късните усложнения. Ще видим. Докъде стигнах? Навътре в двадесет и втория, отмятам десетилетията с лека ръка. Десет години като лама в Тибет. Десет години като ирландски рибар, стига все още да имат риба дотогава. Двайсет години изтъкнат член на Сената на САЩ. След това би трябвало да се заема с точните науки, голямата пренебрегвана област в живота ми. Ще мога да се справя с достатъчно търпение и усърдие — физика, математика, каквото там трябва да изуча. Ще заделя четиридесет години за наука. Смятам да достигна нивото на Айнщайн и Нютон, пълна кариера, в която ще функционирам на най-високото равнище на интелект. А после? Бих могъл да се върна в Къщата на черепите, предполагам, да видя как я карат брат Антъни и компанията му. Пет години в пустинята. Навън, отново в големия свят. Какъв свят ще бъде! Ще разполагат със съвсем нови кариери, ще имат неща, за чието изобретяване не е имало и смътна идея досега: мога да изкарам двайсет години като експерт по дематериализация, петнайсет в поливалентна левитация, десетина като симптомен амбулант. А после? След това? И все така, и все така. Възможностите ще са безкрайни. Но засега да си отварям очите с Тимъти и Оливър, може би и с Нед дори, заради трижди шибаната Девета мистерия. Голяма грижа ми е това. Ако двама от приятелчетата ми ме убият другия вторник например, ще се провалят някои мои доста претенциозни дългосрочни планове.

Братята са влюбени в нас. Няма по-подходящо определение. Стараят се да пазят лицата си безизразни, строги, жречески, сдържани, но не могат да скрият простата радост, която им носи присъствието ни. Ние ги подмладяваме. Избавили сме ги от цяла вечност еднообразие. От еон и половина не са имали послушници тук, не се е вливала нова кръв в обителта; една и съща общност на братя, петнадесет всичко. Ежедневно повтарящи се молитви, труд на полето, домакинска работа. А сега ние сме тук, за да бъдем преведени през ритуалите на инициация, и това за тях е новост, и те ни обичат за това, че сме дошли.

Всички участват в нашето просвещаване. Брат Антъни ръководи медитациите ни, духовните упражнения. Брат Бернард ни наставлява във физическите упражнения. Брат Миклош уклончиво ни въвежда в историята на ордена, предлага ни по свой, двусмислен начин подходяща информация за произхода и миналото му. Брат Хавиер е отецът изповедник, който след няколко дни ще ни преведе през психотерапията, която, изглежда, е централна част от целия процес. Брат Франц, братът-работник, ни показва задълженията като копачи и водоносци. Всеки от останалите братя си има своята особена роля, но засега все още не сме имали повод да се запознаем с тях. Тук има и жени, неясно колко на брой, може би само три или четири, може би десетина. Виждаме ги периферно, мярнат се тук, зърнем ги там. Винаги се държат на разстояние, минават от стая в стая по загадъчните си лични работи, никога не спират, никога не поглеждат към нас. Като братята, всички жени са облечени еднакво, в къси бели рокли вместо в опърпаните сини шорти. Тези, които съм видял досега, имат черна коса и едри гърди; Тимъти, Ели или Оливър също не са забелязали стройни блондинки или червенокоси. Приличат си много, поради което не съм сигурен за броя им. Изобщо не мога да кажа дали жените, които виждам, са различни, или са същите. На втория ден тук Тимъти попита за тях брат Антъни, но вежливо му бе отговорено, че е забранено да се задава пряк процедурен въпрос на който и да е член на Братството. Всичко щяло да бъде разкрито в подходящия момент, обеща брат Антъни. Трябва да се примирим.