Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

Да, да, да… и най сетне — да.

— Елате при мен. Ръцете ви на маската ми. — Докоснахме я предпазливо, сякаш ни беше страх да не ни удари ток от студения сив камък. — От много години не е идвало Вместилище в нашата общност — каза брат Антъни. — Ценим присъствието ви и ви отдаваме своята благодарност затова, че дойдохте сред нас. Но сега съм длъжен да ви кажа, че ако мотивите ви да дойдете при нас са били нищожни, не ще напуснете тази Къща, преди кандидатстването ви да приключи. Нашето правило е тайната. Започне ли веднъж това Изпитание, вашият живот ни принадлежи и сте под нашата възбрана да напуснете тази обител. Това е Деветнадесетата мистерия, за която не може да сте прочели: ако един от вас напусне, останалите трима са обречени за нас. Ясно ли е това напълно? Не можем да позволим никаква промяна в решенията и вие ще се пазите взаимно, като знаете, че ако сред вас има отстъпник, останалите ще загинат без изключение. Това е мигът за оттегляне. Ако условията са твърде строги, отдръпнете ръцете си от моята маска и ще разрешим на четирима ви да си отидете в мир.

Поколебах се. Това не бях го очаквал: смъртно наказание заради оттегляне по средата на Изпитанието! Сериозни ли бяха? Ами ако след няколко дни разберяхме, че нямат нищо ценно, което да ни дадат? Трябваше ли да сме длъжни тогава да останем тук, месеци и месеци, и месеци наред, докато най-сетне ни кажат, че Изпитанието ни е свършило и че отново сме свободни? Тези условия ми се сториха невъзможни; почти отдръпнах ръката си. Но си спомних, че съм дошъл тук, за да извърша акт на вяра, че предавам един безсмислен живот с надеждата да спечеля смислен. Да. Аз съм ваш, брат Антъни, независимо от всичко. Задържах дланта си на маската му. Все едно, как можеха тези дребни мъже да ни попречат, ако решим да си тръгнем? Това беше просто поредният ритуал, като маската, като хоровото припяване. Така че се примирих. Нед също като че ли имаше съмнения; погледнах го предпазливо и видях как пръстите му за миг потрепериха, но се задържаха. Дланта на Оливър изобщо не се отлепи от ръба на маската. Тимъти изглеждаше най-колебливият; намръщи се, погледна с гняв и нас, и брата, на челото му изби пот, всъщност отдръпна пръстите си може би за три секунди, а след това с жеста „какво толкова, по дяволите!“ отново ги лепна за маската толкова силно, че брат Антъни едва не залитна. Свърши се. Обрекохме се. Брат Антъни смъкна маската си и каза:

— Тази вечер ще вечеряте с нас. А утре сутрин ще започне.

И тъй, тук сме и е истинско, и сме вътре, и те ще ни приемат за кандидати. Ние вечен живот ти предлагаме. Това поне е установено. Истинско е. Но дали? Ако ходиш с предана вяра на църква всяка неделя и си казваш молитвите, и водиш благочестив живот, и пускаш двата петака на подноса, ще отидеш в рая и ще живееш вечно между ангели и апостоли, така казват, но отиваш ли наистина? Съществува ли рай? Има ли ангели и апостоли? Каква полза от цялото това чинно ходене на църква, ако останалата част от сделката е нереална? И тъй, наистина има Къща на черепите, наистина има Братство на черепите, има Пазители — брат Антъни е Пазител, — а ние сме Вместилище, ще има Изпитание, но истинско ли е? Истинско ли е всичко това? Ние вечен живот ти предлагаме, но предлагат ли го наистина? Или всичко това е просто мираж, като приказките как ще идем да живеем между ангелите и апостолите? Ели смята, че е истинско. Нед като че ли мисли, че е истинско. На Тимъти му е смешно от цялата работа, или може би го дразни; трудно е да се разбере. А аз? А аз? Чувствам се като сомнамбул. Това е сън наяве.

Постоянно се чудя, не само тук, а където и да отида, дали нещата са реални, дали преживявам нещо истинско. Истински ли съм свързан, включен ли съм в нещата? А ако не съм? Ако усещанията, които изпитвам, са само най-смътно ехо на онова, което усещат другите? Как да разбера? Когато пия вино, вкусвам ли всичко, което има за вкусване, което вкусват те ! Или получавам само призрака на вкуса? Когато чета книга, разбирам ли думите на страницата, или само си мисля, че разбирам? Когато докосвам момичешко тяло, усещам ли истински допира на плътта? Понякога си мисля, че всички мои сетива са твърде слаби. Понякога вярвам, че съм единственият на света, който не чувства нещата пълно, но няма как да го разбера, както далтонистът не може да разбере дали цветовете, които вижда, са истинските. Понякога си мисля, че не живея истински живот, а филм. Аз съм само една сянка по екрана, движа се от един безсмислен епизод към друг по нечий чужд сценарий, написан от някой тъпак, от някое шимпанзе, от сбъркан компютър, и нямам никаква дълбочина, никаква структура, конкретност, реалност. Всичко е без значение; нищо не е реално. Всичко е едно голямо кино. И така трябва да бъде за мен, завинаги. В такива моменти ме обзема някакво отчаяние. Тогава не мога да вярвам в нищо. Самите думи губят смисъла си и се превръщат в празни звуци. Всичко става абстрактно, не само мъгляви думи като любов , надежда и смърт , но дори и конкретните, думи като дърво , улица , кисело , горещо , меко , кон , прозорец . Не мога да повярвам за нищо, че е такова, каквото уж трябва да е, защото името му е само празен шум. Всякакво съдържание се заличава от думите. Живот. Смърт. Всичко. Нищо. Те са едно и също, нали? Тогава какво е реално и какво — нереално, и има ли значение изобщо? Цялата вселена не е ли просто една купчина атоми, които ние подреждаме в смислени форми благодарение на сетивата си? А не може ли цялостите от възприятия, които сглобяваме, да се разглобят също толкова лесно, като престанем да вярваме в целия процес? Просто трябва да се откажа от приемането на абстрактния възглед, че онова, което виждам, което мисля, че виждам, наистина е там. За да мога да мина през стената на тази стая, след като съм успял да отрека онази стена. За да мога да живея вечно, след като съм отрекъл смъртта. За да мога да умра вчера, след като съм отрекъл днес. Изпадам в такова настроение и кръжа във въртопа на мислите си, докато не се изгубя завинаги.