Реши на следващата сутрин да отиде в Нарабал, да научи доколкото е възможно от какви грижи се нуждае един гхайрог и да купи необходимите лекарства и провизии.
Върна се в колибата след доста време. Висмаан лежеше така, както го беше оставила — по гръб, с ръце отпуснати неподвижно от двете му страни. Изобщо не се движеше, ако не се брои непрекъснатото мърдане на змиеподобната му коса. Нима беше заспал? След като обясни надълго и нашироко, че няма нужда от сън? Тя се приближи и се вгледа в странната масивна фигура върху леглото. Очите на Висмаан бяха отворени и я гледаха.
— Как се чувстваш? — попита тя.
— Не много добре — отговори той. — Преходът през гората беше по-труден, отколкото предполагах.
Тя сложи ръка на челото му. Твърдата му, люспеста кожа беше хладна. Абсурдният и жест я накара да се усмихне. Каква беше нормалната телесна температура на гхайрогите? Получаваха ли изобщо треска и как би могла да познае? Нали са влечуги? Те вдигат ли висока температура, когато са болни? Изведнъж цялата идея да се грижи за същество от друг свят и се видя нелепа.
— Защо докосна главата ми? — попита Висмаан.
— Така правим ние, хората, когато някой от нас е болен. За да проверя дали имаш висока температура. Тук нямам с какво да ти я измеря. Знаеш ли какво означава да имаш треска?
— Ненормална телесна температура. Да, моята в момента е повишена.
— Имаш ли болки?
— Много слаби, но системите ми са разстроени. Можеш ли да ми донесеш малко вода?
— Разбира се. А гладен ли си? С какво се храниш обикновено?
— С готвено месо, плодове и зеленчуци. Пия много вода.
Тя му донесе вода. Той се изправи в леглото с усилие. Изглеждаше много по-слаб, отколкото когато куцукаше през джунглата — вероятно организмът му реагираше със закъснение на нараняването. Той пресуши съдинката на три жадни глътки. Тя наблюдаваше изумена трескавото движение на раздвоения му език.
— Още — каза Висмаан и Тесме отново напълни съдинката. Каната с водата почти се изпразни и тя излезе навън, за да я напълни на извора. По пътя откъсна няколко тхоки и му ги даде. Висмаан задържа сочния синьобял плод на ръка разстояние пред погледа си и го завъртя между пръстите си, а Тесме реши, че само така може да го фокусира както трябва. Забеляза, че ръцете му бяха почти като човешките, макар и без нокти и с шест пръста. По протежение на първите му две стави имаше странични люспести образувания.
— Как се нарича този плод? — попита Висмаан.
— Тхока — отвърна Тесме. — Растат навсякъде наоколо. Ако ти харесва, мога да ти донеса колкото искаш.
Той го опита предпазливо. След това езикът му се раздвижи по-бързо, Висмаан погълна останалата част от плода и протегна ръка за още един. Тесме си спомни, че тези плодове повишават половата възбуда и погледна настрани, за да скрие усмивката си. Реши да не му казва нищо за това. Беше и казал, че е мъж, така че и гхайрогите изглежда имаха полове, но дали правеха любов? Тя изведнъж си представи как мъжкият гхайрог изстисква семенна течност от някакво отверстие в нещо като вана и после женската влиза в нея, за да се оплоди. „Ефективно, но не много романтично“ — помисли си тя и се зачуди дали в действителност го правеха така — оплождане на разстояние… като рибите, като змиите.
Тя му приготви вечеря от тхока, пържени калимботи и малките многокраки хиктигани с деликатен аромат, които бе уловила в потока. Беше изпила всичкото вино, но напоследък бе започнала да прави ферментирал сок от едни червени плодове, чието име не знаеше. Даде му и от него. Апетитът му изглеждаше доста солиден. След като се нахрани, тя го попита дали може да види болния му крак и той позволи.
Счупването беше малко над средата на крака, в най-широката част на бедрото. Макар и кожата му да беше дебела, на това място си личеше, че има оток. Тя го докосна и леко натисна с пръст. От устата му се разнесе едва доловимо съскане, но нямаше никакъв друг признак, че го е заболяло. Струваше и се, че нещо в бедрото му се движи. Счупените краища на костта? Дали тези същества изобщо имаха кости? „Колко малко знам — помисли си тя с отчаяние — за гхайрогите, за лекуването, за всичко!“
— Ако беше човек — каза тя, — щяхме да видим счупеното място с една специална машина, след това да съединим костта и да я обездвижим, докато зарасне. При вас така ли се прави?
— Костта ще зарасне сама — отвърна той. — Ще задържа счупените части една до друга като свия мускулите си. Но трябва да лежа няколко дни, така че да не се размести от теглото ми. Имаш ли нещо против да остана тук?
Читать дальше