Робърт Силвърбърг: Маджипурски хроники

В процепа се появява малка лъскава капсула.

Разтреперан от вълнение, Хисун я поставя в гнездото и слага шлема на главата си. Ушите му долавят пукане. Пред очите му, под затворените клепачи пробягват неясни ивици от синьо, зелено и алено. Работи ли? Да! Да! Усеща присъствието на друг ум! Човек, умрял преди девет хиляди години и умът му… нейният ум — беше жена, млада жена — започва да се влива в неговия, докато той вече не е сигурен дали е Хисун от Лабиринта или е Тесме от Нарабал…

С щастливо хлипане той се освобождава изцяло от личността, която е бил в продължение на четиринадесет години и се оставя да го завладее другата душа.

Вече шест месеца Тесме живееше сама в колибата, която бе построила със собствените си ръце, в гъстата тропическа джунгла на около десетина мили източно от Нарабал, на място, където морският бриз не достигаше и където влажният, тежък въздух обвиваше всичко като тежка плащеница. Никога преди не бе живяла сама и в началото се питаше дали ще се справи… Но и колиба не бе правила преди, а се бе справила добре. Бе отсякла гладките стволове на младите сайджанилови дървета, бе обелила златистата им кора, бе забила подострените краища във влажната, мека земя, бе завързала стволовете с лиани и най-накрая бе сложила петте огромни листа от врама за покрив. Не беше шедьовър на архитектурата, но пък я пазеше от дъжда, а и не се тревожеше за студа. След месец, стволовете, макар и окастрени, пуснаха корени и по горните им краища, под покрива, покараха нови листа; лианите също бяха живи и вече пускаха надолу сочни пипала, за да търсят и открият богатата, плодородна почва. И къщичката беше оживяла — ставаше все по-уютна и сигурна с всеки изминал ден, докато лианите се стягаха и стволовете обрасваха с листа. Тесме я обичаше. Нищо в Нарабал не оставаше мъртво задълго — въздухът беше твърде топъл, слънцето твърде ярко, валежите обилни и необузданата жизнена сила на тропиците преобразяваше всичко.

Самотата също не я притесняваше. Беше изпитвала силна нужда да се махне от Нарабал, където животът и някак си се бе объркал — имаше твърде много хаос, твърде много шум, приятели, които се превръщаха в непознати, влюбени, които се превръщаха във врагове. Беше двадесет и петгодишна и имаше нужда да спре, да се вгледа дълго във всичко, да промени ритъма на дните си, преди да я разкъсат на парчета. Джунглата бе идеалното място за това. Ставаше рано, къпеше се в едно езеро, което делеше с един стар ленив громуарк и ято малки кристалоподобни чичибори. Късаше храната си от лианите тхока, разхождаше се, четеше, пееше, пишеше поеми, проверяваше какво се е уловило в капаните, катереше се по дърветата, правеше слънчеви бани в един хамак, окачен високо горе, говореше сама на себе си и си лягаше да спи със залеза на слънцето. В началото си мислеше, че няма да има с какво да се занимава, че скоро ще се отегчи, но се оказа, че не беше така. Дните и бяха изцяло заети — винаги оставаха планове и за следващия ден.

В началото си мислеше, че ще ходи до Нарабал веднъж седмично — за провизии, нови книги и кубове за забавление. Да ходи от време на време на концерт или на театър, или дори, за да посети семейството и приятелите си — тези, които все още и се искаше да види. Известно време наистина ходеше до града доста често. Но това беше тежък, уморителен преход, който отнемаше почти половин ден и колкото повече свикваше с усамотения си начин на живот, толкова повече Нарабал и се струваше още по-шумен, още по-тревожен, с малко полезни неща, които да компенсират недостатъците. Хората там я заглеждаха. Тя знаеше какво си мислят — смятаха я за ексцентрична, дори за луда, за своенравно момиче, което живее там някъде съвсем само̀ и се люлее по върховете на дърветата. Постепенно посещенията и в града се разредиха. Започна да ходи там, само когато беше неизбежно. В деня, когато попадна на ранения гхайрог, не беше стъпвала в Нарабал поне от пет седмици.

Онази сутрин тя скиташе в някаква блатиста местност на около пет мили североизточно от колибата си и събираше сладките жълти гъби, известни като калимботи. Торбичката и беше почти пълна и вече мислеше да се връща, когато на неколкостотин ярда напред забеляза нещо странно — същество с някаква блестяща, металическа на вид сива кожа и дебели цилиндрични крайници, проснато безпомощно на земята под едно голямо дърво. То и напомняше за хищното влечуго, което баща и и брат и някога бяха убили в нарабалския канал — тромаво, хлъзгаво, продълговато нещо с извити нокти и голяма, зъбата уста. Но когато приближи, тя забеляза, че съществото има конструкция, напомняща човешката, с масивна обла глава, дълги ръце, силни крака. Помисли си, че може да е умряло, но когато застана до него, то помръдна леко и каза: