Стен Никълс - Орки

— И какво прагматично има в това да си на служба при Дженеста? Сигурно другаде опасностите ще са по-малко, а заплатата — по-тлъстичка.

— Не мога да отговарям за сънародниците си, разбира се, въпреки че Хаскеер не пропуска да ми натяква за тях. Може да ти се струва странно, още повече, че за вас, орките, е чест да служите при някой от вождовете, но някои от нас смятат каузата ви достатъчно благонадеждна. Все някой трябва да попречи на човеците да разкъсват недрата на Марас-Дантия. Или поне на лошите сред тях.

— Независими или не, повечето от нас мислят по същия начин. Виж, Джъп, не обичам да се замесвам в политиката. Интересува ме единствено да имам добри другари и да разчитам на тях да ми пазят гърба.

— Взе ми думите от устата. Та да се върнем пак на Хаскеер. Той може да е заядлив копелдак, но е добър войник и винаги ще ти окаже помощ, когато се нуждаеш от такава. Това ми харесва в орките. — Той се усмихна.

— Само той ли те дразни?

— Най-често. Когато постъпих в дружината, трябваше да се понапъна малко, за да докажа, че съм подходящ. И с теб ще е така.

— Едно джудже и една женска, а?

— Да бе. Но ти поне имаш предимството да си тяхна сънародничка.

Излязоха на площада. Вееха се знамена и разноцветни флагове. На забити в земята колони бяха приковани щитове с различни гербове. На откритото място отпред бяха подредени огромни клади, които щяха да бъдат разпалени в разгара на тържеството.

Заобикаляйки заградените с въжета места, където по-късно през деня щяха да се проведат турнирите, Върколаците се отправиха към подножието на двореца. Тук бе вдигната голяма шатра, пред чийто вход се развяваха знамената на кралицата. Двама орки пазеха входа, кръстосали копия. Веднага щом познаха Страк, те отместиха оръжията си и пропуснаха дружината вътре.

Пламтящите свещници и светлината, която се прецеждаше през плата на шатрата, придаваха на мястото зловещ вид.

Те заковаха като един, втренчили погледи в онова, което бе поставено в центъра на шатрата.

Алфрей положи ръка на рамото на Койла.

— За първи път ли си тук?

Тя едва намери сили да кимне.

На лицата на повечето орки бе изписано благоговение и малка доза суеверен страх.

— Ако питате мен, това е не само противоестествено, но и нехигиенично — обяви неочаквано Джъп.

— Внимавай кого обиждаш, нисък задник — сряза го заплашително Хаскеер.

— Проявете малко уважение — изгледа ги строго Страк.

В средата на шатрата бе положен резбован трон, инкрустиран със злато и сребро. Облегалката му бе под формата на феникс с разперени криле, които бяха изрязани изкусно под формата на пламъци. За очи на птицата бяха поставени едри рубини, които сияеха с ален блясък. Макар да не можеше да се сравнява с великолепния трон на Дженеста и този бе напълно достоен за вожд.

На него седеше Бретаг.

По-точно бе нагласен вътре с ръка върху дръжката на масивен меч. Празната ножница бе поставена напреко на коленете му, а на главата му бе нахлузена златна корона. Ризницата му сияеше, кожените му панталони бяха безупречно чисти, а ботушите му бяха излъскани.

Ала кожата му бе сбръчкана като стар пергамент и под нея се подаваше пожълтелият череп. Очниците му зееха пусти. От трупа намирисваше на балсами и билки.

— Изглежда така, сякаш всеки миг ще стане и ще ни заговори — обяви със страхопочитание Хаскеер.

— Искрено се надявам да не го направи — завъртя глава Джъп.

Оръженосците започнаха да откачват манерките с вино и ейл, които носеха на коланите си. Те отпиваха от тях и си ги разменяха тържествено. Дори Джъп получи своя дял. Когато една от манерките стигна до Койла, всички наблюдаваха с одобрение как тя я пресушава на един дъх. Хаскеер постъпи по същия начин.

Повъртяха се още известно време, после Страк им нареди да си тръгват.

Премигвайки от силната светлина отвън, те изгубиха няколко секунди, преди да осъзнаят, че тълпата се е обърнала към двореца и всички са вдигнали глави. Проследиха погледите им до един балкон, където се виждаше стройна фигура.

Кралица Дженеста беше облечена в бяло, вълнистите й коси бяха разпуснати и се вееха свободно на вятъра. От мястото, където се намираха, бе почти невъзможно да различат чертите на лицето й. Но те я познаваха достатъчно добре, за да си представят онази причудлива смесица от човешко и ниядско, които си даваха среща в тялото й, в неестествените пропорции на мрачната й красота.

Върколаците бяха закъснели за началото на нейното обръщение или може би публична реч. Във всеки случай разстоянието и вятърът, който отнасяше думите й, не им позволиха да уловят смисъла на казаното. Те все още си шептяха развълнувано, споделяйки малкото, което бяха чули, когато кралицата вдигна ръце и започна да описва невидими фигури във въздуха.