Стен Никълс - Орки

— Това е единственият свят, който познавам. Никога не съм виждал света на джуджетата — дори в сънищата си. — Той погледна към Страк. — Звучи примамливо, но кого познавам там? Ще бъда само един чужденец.

— Сигурен ли си, че няма да съжаляваш за решението си? — попита го Страк.

— Не се безпокой, капитане. Мислих доста по въпроса. Ще остана тук и ще си опитам късмета.

— Наистина ли, Джъп? — пристъпи към него Хаскеер.

— Какво, няма да има с кого да се караш, а?

— Все ще си намеря с кого да си чеша езика. — Той огледа за миг джуджето. — Но няма да е същото.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Тогава, моля те, вземи със себе си Санара — обърна се към него Серафейм. — Обещай ми, че ще я пазиш.

Джъп кимна тържествено. След това хвърли прощален поглед на дружината и поведе Санара към изхода.

— Наистина трябва да побързаме — подкани ги Серафейм. — Влизайте в портала.

Орките видимо се двоумяха.

— Обещавам ви, че нищо няма да ви се случи.

Гледег първи се осмели.

— Влизай — побутна го Страк. — Не се бой, войнико.

Оръженосецът си пое дъх и пристъпи във вихъра. След миг от него нямаше и следа.

— Хайде! Размърдайте се! — продължаваше да ги подканя Страк.

Един по един и останалите оръженосци последваха Гледег.

Хаскеер бе сред последните. Той се метна с боен вик право във вихрушката. Койла хвърли прощален поглед на Серафейм, кимна на Страк и последва Хаскеер.

Останаха само магьосникът и капитанът на Върколаците.

— Благодаря ти за всичко — рече Страк.

— Направих, каквото можах — сви рамене Серафейм. — Вземи — той му подаде звездите.

— Но…

— На мен вече не ми трябват. Прави с тях каквото искаш. Но, моля те, побързай!

Страк прибра звездите.

— На добър път, Страк от Върколаците.

— И на теб, магьоснико.

Страк пристъпи към ръба на портала. В този миг дворецът започна да се разпада. Серафейм не направи никакъв опит да избяга. Страк и не бе очаквал да постъпи другояче. Вдигна ръка и отдаде чест на магьосника.

За миг имаше чувството, че тялото му се носи из пространството. По някакъв необясним начин, може би заради близостта на звездите и спотаената в тях сила, той успя да зърне множество мимолетни картини.

Видя Айдан Галби, да върви ръка за ръка с Джъп и Санара през тучна поляна. Видя Милост Хоброу, яхнала еднорог. Зърна и своята истинска страна.

Последната му мисъл бе, че сега хората вече могат да разполагат изцяло със своя свят. Що се отнасяше до него, нямаше нищо против.

След това се извърна и пристъпи в светлината.

Хората изяждаха магията.

Ледът нахлуваше от север и есента бе дошла по-рано тази година. Навсякъде из Марас-Дантия бушуваха войни. Земята беше изтощена.

Но поне днес всичко това нямаше никакво значение.

Нямаше значение за Страк. Единственото, което приковаваше вниманието му сега, бе острието, което святкаше над него, заплашвайки да му разцепи черепа. Той се наведе и го остави да разпори празното пространство. Вдигна рязко щита, за да блокира обратния удар, поемайки сътресенията, докато опонентът му блъскаше отгоре така, сякаш изковаваше меч на наковалня. Веднага щом силите му започнаха да се изтощават, Страк премина в контраатака. Нанесе два бързи удара. Първият беше париран със звънтене. Вторият проби защитата на неговия противник и го принуди да премине в отбрана.

Двамата описаха кръг, оглеждайки се задъхани.

Страк пръв подхвана нова атака, свалил щита пред гърдите си и вдигнал високо меч. Последва нова яростна схватка, при която никой от двамата не отстъпваше и на сантиметър от заетата позиция. Зрителите нададоха одобрителни възгласи и подсвирквания.

След истински залп от свирепи удари Страк пристъпи напред, като ту мушкаше, ту сечеше, изтощавайки постепенно своя противник. След един последен, отчаян опит за контраатака опонентът му не прецени правилно силите си и Страк не пропусна да се възползва от това и изби меча от ръката му. Още няколко удара бяха достатъчни да изтръгнат и щита от пръстите му и той се изтъркаля настрани. Страк спря и се изправи над него с високо вдигнат меч. Зрителите започнаха да ръкопляскат.

Той заби меча си в земята и захвърли щита настрани. След това протегна ръка на поваления си противник и му помогна да се изправи.

— Не беше никак зле, Кестикс. Но трябва повече да внимаваш за гарда си.

— Слушам, капитане — отвърна с крива усмивка оръженосецът.

— Внимание! — извика някой.