Джоэл Розенберг: Сребърният камък

— Арни? — Док наведе глава на една страна. — Какво се хилиш?

Арни сви рамене.

— Нищо особено, Док.

Карин Торсен се бе извинила и се бе качила в кабинета си, за да свърши малко работа; Иън довършваше втората си чаша кафе и третото парче торта, когато гумите на някаква кола изскърцаха на чакъла пред къщата.

На Иън му се искаше да извика Карин настрани, за да я попита какво става, но след като забелязаха, че я заглежда — ама по дяволите, как да не я заглежда, майката на Тори беше удивително красива и в интерес на истината, според Иън, доста приличаше на Фрея — прецени, че не е удобно да се промъкне в къщата, без да предизвика някоя и друга забележка.

— Върнаха се. — Дейви Ларсен вече беше скочил и куцукаше към предната част на къщата, а Арни Селмо, много по-подвижен, отколкото е обичайно за човек на неговата възраст, тръгна след него; само Хоузи се изправи бавно и тежко.

Док Шърв веднага застана до него.

— Много те моля, другите ще отидат. Искам да си кажем няколко думи насаме, Хоузи — каза той.

— Щом настояваш — отвърна Хоузи.

Иън умираше от желание да остане и да чуе разговора, но нямаше как да го направи, без да бъде нахален и да се натрапи.

Какво ставаше тук? Днес Хоузи изглеждаше доста уморен, а лекото му накуцване бе значително по-силно, но пък и той бе доста по-стар от планините наоколо — едва ли остаряваше пред очите на Иън, просто не беше възможно.

Малката процесия бе на вратата тъкмо когато Ториан Торсен паркираше голямото синьо бронко пред терасата със скорост, с която Иън дори не би си помислил да пробва, но Торсен очевидно се справяше твърде добре. Спря рязко, задните гуми бяха само на сантиметри от стълбите, и изскочи преди още Ивар дел Хивал да е откопчал предпазния си колан.

Щом видя Иън, по лицето му плъзна приятелска усмивка, която би отивала повече на пират, ако не бе белегът, който прорязваше дясната му буза, сякаш киселинна сълза си бе проправила път по лицето му, преди да се спусне надолу по челюстта.

Нито този белег, нито леко закривеният нос, който издаваше старо счупване, не можеха да скрият деликатните черти на лицето му и дългите изящни пръсти на ръцете. Изящни съвсем не означаваше хилави. Ръкостискането на Торсен бе здраво, но човек не се чувстваше застрашен от грубата сила.

— Мислех си, че ще се върнеш поне след месец — каза той. — С Тори и Маги.

Щом жена му не бе споменала, че го е помолила да се прибере по-рано, Иън нямаше никакво намерение да говори за това.

— Всичко тук започна да ми липсва — каза той и щом изрече тези думи, откри, че това е самата истина.

Колко странно. Бенджамин Силвърстайн, онова гнусно изчадие, наречено баща на Иън, го бе изритал от къщи, когато Иън престана да му се оставя да го пребива, и след това младежът бе живял в общежитията на колежите през учебната година — излизаше му по-скъпо, отколкото да си намери квартира някъде извън територията на колежа, но не можеше да си позволи да губи време в разходки напред-назад — затова си наемаше стая навън само през лятото.

Всеки път, когато се местеше в някоя от тези стаи под наем, той отново попадаше на познато място и нищо повече. Просто едно познато място.

Но ето че тук си бе като у дома, и това му се стори странно.

— Колко странно — каза Ивар дел Хивал, сякаш прочел мислите му. Той бе едър мъж, висок почти колкото Иън и сигурно точно два пъти по-як, белозъбата му усмивка бе искрена и широка на фона на щръкналата брада, толкова черна, че чак синееше.

— Това е наистина много странно, млади Силвърстоун, как е възможно да ти липсва този малък град — каза той и гласът му прогърмя като звука на голяма басова тръба. Изглеждаше смешен в обичайните за местните хора дънки и карирана бархетна риза, скроена специално за обемното му шкембе. На Иън все му се струваше, че в следващия момент ще се появи в черната ливрея на Пламенния род, обточена с оранжево.

— Място, където те харесват, ценят и чакат с нетърпение, а на теб ти липсва. — Ивар дел Хивал се разсмя и плесна с тежката си месеста длан рамото на Иън. — Колко странно. Следващото ще бъде да откриеш, че след като не си ял половин ден, си нещо малко гладен, или пък топлото меко легло ще ти се стори неудобно, когато клепачите ти тежат, или ако цели дванайсет дни не си получавал никакви ласки, оная ти работа е нещо малко щръкнала, след като си погледнал, докоснал и усетил до себе си красива жена, изпълнена с желание — каза той.

Ториан Торсен се разсмя, отвори багажника, извади плик с покупки и го подаде на Дейви Ларсен.