Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Едър месест юмрук удари земята до врата на Иън.

— Смятай, че съм те праснал във врата — каза Ивар дел Хивал, докато се изправяше. Подаде на Иън ръка. — Добър опит. Още веднъж, а?

Иън вече мислеше каква нова тактика да приложи, когато Ториан Торсен ги прекъсна.

— Не. Сега е мой ред. — Торсен се бе изправил с протегната длан. — Напоследък толкова много слушах за некомпетентността на дуелистите от Стоманения род, когато нямат в ръцете си меч.

— Отлично — отвърна задъхан Ивар дел Хивал и протегна ръце. — Твой е.

— Не — ухили се Торсен. — Не го искам. Предпочитам малко по-груба игра. И искам да ми покажеш кое те накара да ги приказваш такива.

— Дори и на старите си приятели не можеш да имаш доверие, а? — Ивар дел Хивал все още дишаше тежко. — Значи остави младока да ме измори, и сега вече си готов да ми видиш сметката. Добре, я да те видим теб.

Докато двамата настъпваха, Иън чу как някой се задъхва приглушено.

Обърна се. Хоузи се бе изправил и се напъваше да си поеме глътка въздух, очите му бяха замътени и невиждащи, тялото му — разкривено, сякаш го бе ударил заряд електричество. Той се стовари на земята, обхванат от неудържими гърчове.

С периферното си зрение Иън забеляза как нещо полита към него и той автоматично замахна, за да отбие парчето метал, над което Хоузи работеше.

Ивар дел Хивал и Торсен спряха схватката и се загледаха слисани, а Док Шърв тутакси скочи на крака.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — каза той. — Пак ли? — Дръпна рязко стола, на който бе седял Хоузи. Гърчовете на възрастния мъж не преставаха, затова лекарят коленичи и с лекота го обърна по гръб.

Отново ли бе казал той?

— Трябва ми помощ — каза Док, без да обръща внимание, че размаханата ръка на болния перна джоба на ризата му с такава сила, че всичко вътре се разхвърча. — Карин! — Нов спазъм изтласка ръката на Хоузи нагоре и тя попадна право в лицето на Док. Док не обърна никакво внимание. Ивар дел Хивал, Ториан и Иън заобиколиха Хоузи, а Док отново извика Карин.

От къщата не се чу отговор. Когато Карин бе в кабинета си и обработваше някоя поръчка, останалата част от света не съществуваше.

Иън се отпусна на колене до Шърв. Посегна и сграбчи ръката му, а след това я задържа неподвижно.

— Какво му е?

— Остър спазматичен припадък — отвърна Док и извади неразпечатана спринцовка от чантата. — Дръжте ръцете му неподвижно. Ториан, натискай тук.

— Не трябва ли просто да изчакаме да отшуми — попита Иън и още щом изрече думите, се почувства като глупак. Ако Док преценеше , че трябва да го остави, значи щеше да го остави .

— Ами то… зависи. — Ако Док се бе обидил, това не пролича нито по гласа, нито по изражението му. — Оставяш го да отшуми, ако си сигурен, че наистина ще мине от само себе си. Обикновено става така. — Док успя да задържи мятащата се ръка на Хоузи достатъчно дълго, за да разкъса ръкава чак до лакътя. Док Шърв бе по-силен, отколкото изглеждаше. — А пък ако не отшуми и когато физиологичният разтвор би трябвало да е подействал, тогава просто ще се наложи да го оставим да премине. — Устните му бяха побелели. — Ториан, Иън. Ще ви го кажа само веднъж. Трябва да държите ръката му напълно неподвижна, за да поставя иглата във вената и да я залепя, за да може да се вкара разтворът. След това да шава колкото иска, единствено не трябва да изтръгва иглата.

— Арни, в чантата ми има телефон. Вземи го и натисни бутона за изпращане — само бутона за изпращане, или набери клиниката — кажи на Марта, че Хоузи е получил нов припадък и искам хеликоптера от Гранд Форкс в готовност, в случай че валиумът не подейства.

Той поклати глава, а ръцете му нито за миг не забавиха бързите си уверени движения, докато приготвяше спринцовката, след това я стисна странично между устните си, за да завърже тънък гумен маркуч над лакътя на Хоузи.

— По дяволите — изломоти той, все още стиснал спринцовката в уста. — Мога да му бия достатъчно успокоително, за да прекрати припадъка, но не искам да рискувам да му спра дишането. Така. Сега дръжте здраво. Започвам.

Иън стисна Хоузи за китката, докато Торсен, от другата страна на Док Шърв, стегна горната част на ръката му, а с другата предпазваше доктора от стиснатия юмрук на болния. Беше страшно как възрастният човек се гърчи, как се свиват мускулите му, как се отпускаха внезапно очите му подбелени, докато почти невъзможното дишане предизвикваше ужасно хъркане.