Джоэл Розенберг - Сребърният камък

— Всичко е наред, Хоузи. Ей сега ще се оправиш — каза Док и проми свивката на лакътя му. — Добри вени има.

Иън ненавиждаше спринцовките. Затвори очи и извърна глава настрани, докато Док пуфтеше.

— Готов съм.

Иън отвори очи.

Пресечен лейкопласт държеше иглата неподвижна за ръката на Хоузи. Ивар дел Хивал се бе изправил над тях, стиснал малка торбичка в ръце, която Док свърза с някаква тръба.

Течността започна да се процежда и бързо изпълни спринцовката, след което той я инжектира.

— Хайде — каза той, — просто спокойно. — Док поклати глава, измърмори нещо неразбрано и отново напълни спринцовката.

Хоузи се отпусна почти мигновено. Док веднага си сложи стетоскопа и преслуша гърдите на мъжа и едва след това си позволи да се отпусне назад и да въздъхне шумно. Усмихна се.

— Валиумът е уникален — каза той, забоде спринцовката в земята, посегна към чантата си и извади нова. След това заговори отново, гласът му вече бе по-естествен и спокоен. — Това означава, че ни остават още пет, може би дори десет минути, за да сме готови с малко Тегретол, да видим дали ще успеем да успокоим топката. — Той напълни нова спринцовка и я забоде в торбичката с разтвора, а след това, докато поставяше капачка на иглата, се намръщи. Устните му се движеха, сякаш правеше някакви изчисления, а сетне нагласи течността да се процежда по-бързо. — Добре, Арни — извика през рамо той, — можеш да кажеш на Марта, че всичко е наред, поне за момента, да не праща хеликоптера.

Извади забитата в земята спринцовка, постави капаче на иглата и пусна и двете спринцовки в джоба, където държеше ненужните и вече използвани неща.

Арни подаде мобилния телефон на Док.

— Тя иска да говори с теб.

— Здрасти, скъпа — каза Док, повдигна рамото си и наведе глава, за да заклещи телефона до ухото и ръцете му да останат свободни. — Веднага примъкни дебелото си дупе в лабораторията; изпращам Арни Селмо с една кръвна проба — да, за начало кръвни показатели и функцията на черния дроб. Да извадиш и картона. Ако откриеш нещо, което наскоро не е проверявано, пусни го и него — каза той, без да откъсва очи от пациента. — Ториан, Ивар — в колата ми има носилка и метална стойка за банката с разтвора — донесете ги, за да го внесем. — Той се заслуша в нещо, което му казваха по телефона, и прехапа устни. — Да, знам. Правим каквото можем.

За вечеря всеки яде каквото намери — останала яхния, сандвичи от все още топлия домашен хляб с тънки, почти прозрачни, резени шунка, измъкната от килера, великолепни парчета гъше, шпиковани с чесън, преглътнати с вино или бира, а за десерт пиха много чаши традиционно слабо кафе и прясно опечен кекс, от който из цялата къща се разнесе приятен аромат на канела, а Карин се притесни от аромата, въпреки че Иън така и не разбра защо.

Когато приключиха, бе станало осем, прибраха мръсните съдове в съдомиялната, а Иън изнесе чаша безкофеиново кафе в задния двор. Така и не успя да разбере защо местните жители пиеха безкофеиновото кафе толкова силно.

Небето над тях бе притъмняло също като гъстата течност в чашата му, обсипано с бели като диаманти звезди. Той излезе, далече от светлината вътре. Трябваше му цяла минута, за да се адаптират очите му и да открие горе високо Млечния път. В града никога не можеш да го различиш. Там имаше прекалено много светлини, а и въздухът бе изключително замърсен.

Стори му се, че една от звездите мърда, много бавно, и чак след малко Иън разбра, че се мести от северозапад на югоизток.

Сателит. И това не можеш да видиш в града. Сега не бе подходящото време, но понякога човек успява да зърне метеоритен дъжд.

Подуши нощния въздух. Някъде отдалече се носеше миризма на скункс, но не му се стори неприятна, не и когато бе едва доловима. Дори му стана приятна.

Вратата на терасата се плъзна и Карин Торсен излезе в тъмното, очите й обиколиха за момент мрака, докато най-сетне го забеляза.

— Иън… В първия момент не те видях. — Направи няколко предпазливи крачки към него и спря. Лекият полъх на вятъра разнесе аромата на сапун и парфюм Обсешън.

— Всичко наред ли е?

Тя кимна.

— Ториан каза, че иска да те види на приземния етаж след около половин час. Хоузи хапна малко супа, а Марта Шърв ще остане при него довечера — обясни тя. — Боб иска да го прати в Гранд Форкс за още изследвания, но… — Тя сви рамене. — Нали го знаеш Хоузи. Не иска с него да се занимават непознати.

— Откога?

— Какво откога?

— Откога е така?

Тя поклати глава.