Джоэл Розенберг - Сребърният камък

— Винаги си добре дошъл, Боб — каза Карин Торсен и се появи от сумрака в къщата, понесла поднос на дланта си. Очите й се разшириха, когато видя Иън, тя бързо постави таблата на масата и се затича към него, прегърна го бързо и го целуна леко по бузата.

Нещо — може би близостта й — притесни младежа и той се опита да прикрие обзелото го чувство, като пое подноса и го остави до Док Шърв.

Беше по-добре да се занимава с нещо, отколкото да стои така и на всички да им стане ясно, че не знае какво да направи.

— Благодаря ти. И добре дошъл у дома, пътешественико — каза тя. — Как беше Сейнт Китс?

— Прекарах страхотно. Доста спокойно, но хубаво. — Иън се протегна и се усмихна. — Почти целия месец ядох, спах и лежах на плажа, от другата страна на острова и Басетер.

— И никаква фехтовка? Съвсем никаква ли?

Той се ухили.

— Е, съвсем малко. И се гмурках, но основната ми работа бе да си почивам. — Той се понамръщи и докосна с палец стомаха си точно над черния дроб.

— Я? Какво е това? — намръщи се Док. — Лошо храносмилане? Или се обажда апендицитът?

— Нито едното, нито другото — поклати глава Иън. — Просто една стара рана, вече почти заздравяла.

— Ще ти донеса кафе — каза тя и се обърна. — Чисто, доколкото си спомням.

Арни сдържа усмивката си, докато наблюдаваше как погледът на Иън опипва стегнатите дънки на Карин, когато тя се упъти към кухнята, но въпреки това момчето го забеляза, че се подсмихва, и бузите му пламнаха.

Няма лошо. Карин Рьолке — по дяволите, дори и след двайсет години брак, Арни все още я наричаше с моминското й име — изглеждаше много по-млада за четирийсетте си години и какво от това, че Арни вече бе поостарял. Дългите крака в стегнати дънки, вирнатите гърди, опънали синята риза, вталена така, че да подчертава тънката талия, веднага накараха кръвта на стареца да кипне, а пък Иън бе още младо жребче, пълен с желания и хормони.

Но момчето бе достатъчно умно и нямаше да тръгне да се пуска на майката на Тори, а пък тя, мътните я взели, ако не искаше да я зяпат, нямаше да се облече така. А и не е забранено едно младо момиче да се облича така, че да подчертае хубавото си тяло.

Ама и ти, момче, откога започна да наричаш четирийсетгодишните жени момичета?

Арни усети погледа на Хоузи и отново пусна широката си усмивка. Няма лошо!

Хоузи Линкълн — е, поне така искаше да го наричат — кимна с глава, отвърна на усмивката и отново се съсредоточи над парчето метал, с което се занимаваше, прокара няколко пъти пилата по повърхността и го повдигна на светлината, за да го огледа добре. Дори и седнал, той изглеждаше висок и много слаб, а карираната риза и избелелият, грижливо закърпен гащеризон, марка „Левис“ приличаха по-скоро на костюм, отколкото на обичайните дрехи, с които ходеше всеки ден.

Дясната му ръка стискаше здраво метала, макар и някак непохватно, докато с лявата ръка извършваше фината работа.

— Радвам се, че се върна, Иън Силвърстоун — каза той. Говорът му бе леко завален, сякаш бе пил, въпреки че не това бе причината.

— Силвърстайн — поправи го Арни.

Иън отмина грешката със свиване на рамене.

— Нямам нищо против. И така са ми казвали — каза той и изрече някакви думи на език, съхранил мелодичното звучене на норвежкия, но Арни не разбра нищо.

Хоузи отговори на същия език, поне така му се стори по звученето.

— Мислех, че има още малко време, преди да се върнеш — продължи възрастният мъж на английски. — Надявам се да си прекарал приятно ваканцията.

Иън кимна.

— Много приятно.

— А раната ти по-добре ли е? — попита Хоузи и смръщи чело.

— Както бих казал аз, за неспокойните духове почивка няма — изсумтя Док, остави чашата кафе, изправи се и издърпа някакъв пакет от джоба на сакото си. — Така, така, сваляй тази риза. Да я видим сега тази рана — каза той, отвори пакета и извади влажна салфетка, избърса ръце с нея, а след това я прибра в другия си джоб. Потри ръце една в друга, за да ги изсуши, и заприлича на господин Скрудж в моментите, когато се наслаждава на натрупаните пари.

Иън поклати глава.

— Всичко е наред, доктор Шърв, честна дума.

— Да, сигурно. Ти нали си учил първо в специален колеж четири години медицина и три си посветил на специализирана практика. Я бързо да сваляш ризата — каза Док и посочи стария стол до него.

Дейви се разсмя.

— Момче, трябва да си доволен, че не си му споменал, че имаш хемороиди, защото щеше да те накара да се надупиш на ръце и колене вирнал анатомията си във въздуха.