Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Джеф бе само с четири, може би пет години по-голям от Иън, но пистолетът и зелената полицейска риза му придаваха някакъв авторитет и той изглеждаше още по-възрастен, нищо че бе с дънки и гуменки. Иън не бе свикнал да вижда полицаите в дънки и гуменки, а имаше и нещо странно с пистолета на Джеф. Стори му се по-малък от стандартните оръжия на служителите на реда.

Не попита нищо. Знаеше, че Джеф веднага ще отвърне, че размерът не е от значение, важното е какво постигаш, а на Иън не му се слушаха подобни мъдрости. А и той бе от онези хора, които обикновено се оказваха прави.

— Накъде? И защо беше тръгнал пеша? — намръщи се Джеф. — Да не ти се е скапала колата? От Томпсън държа все този път, но не видях спрели коли.

— Неее — поклати глава Иън. — Няма такова нещо. Не дойдох с кола. Оставиха ме на меж… на пистата. Оставих багажа там и реших да повървя до града, да взема колата или на Тори, или на Арни.

— Искаш да кажеш, че си оставил багажа просто така и никой не го пази? — ухили се Джеф. — Абе, Арни и семейство Торсен май ще успеят да направят от теб типичния за малко градче жител. — С две маневри обърна колата и се насочи обратно към отбивката и пистата.

— Май да — отвърна Иън.

— Това е добре — каза Джеф. — Само да ти вземем нещата и веднага те откарвам у Арни. Ще стане по-бързо, отколкото да се нагълта една гъска.

— Страхотно. — Иън му се усмихна. — А колко бързо гълта гъската?

— Че аз откъде да знам? — сви рамене Джеф. — Аз се грижа за реда тук, не за гъските.

Иън пусна саковете на терасата пред малкото бунгало, помаха за довиждане на Джеф, който подкара бавно, както обикновено шофираха хората в града. Едно беше да натискаш газта до дъно на междуградския път, му бе обяснил Арни, но в града никога не знаеш кога някоя топка ще се търкулне на улицата, а след нея ще изскочат банда хлапета.

А и какво от това, че щеше да ти отнеме четири минути да прекосиш града, вместо две?

Следобедът беше тих. Децата все още имаха часове, въпреки че няколко групички от предучилищна възраст се мотаеха по улиците и из задните дворове в Хардуд, в усилено търсене на някоя лудория, от време на време наглеждани от любопитно лице като това, което сега надничаше към Иън от другата страна на улицата.

Иън махна за поздрав към Ингрид Орьосетер, която помаха усмихната в отговор и отново хлътна в мрачния си хол.

Иън почука два пъти на вратата, след това още веднъж и чак тогава натисна бравата, за да влезе. Нямаше нужда от ключ, а и Арни нямаше никаква представа, къде са сложени ключовете, което означаваше, че Иън също няма никаква представа.

— Здравей, къщичке — извика той, докато си бършеше краката на изтривалката с надпис „Добре дошли“ , след което пусна багажа на пода и остави входната врата отворена, докато се насочваше към хола.

Слаба миризма на застояло се усещаше във въздуха, въпреки че холът бе чист и спретнат, без следа от прах по полиците и дребните сувенири, които Арни и покойната му съпруга бяха събирали години наред. На една от полиците малки порцеланови крави, сребърни звънчета и дребни стъклени фигури бяха подредени около най-обикновен окуляр, за който Иън искаше да разпита Арни, но все забравяше.

Тумбестите фотьойли и канапето сигурно са били нови преди петдесет години, а след това поне пет-шест пъти са били претапицирани. Както и да е, бяха удобни и това бе най-важното. За Арни основното бе, че са останали от Ефи.

— Ей, Арни? Има ли някой вкъщи?

Сви рамене и влезе в малката спретната кухня и дръпна дръжката на стария хладилник, марка „Келвинатор“ . Три четвърти беше празен. Покрита тенджера или със супа, или с яхния, със сигурност годна за ядене, защото Арни съвсем не готвеше зле, половин самун нарязан бял хляб, половин бутилка с подозрително тъмен на цвят кетчуп, марка „Хайнц“ , шест бутилки кока-кола. Бутилките бяха стъклени, Арни не обичаше металните.

Младежът си отвори една, подхвърли капачката в боклука и отпи дълга глътка, а след това я понесе със себе си в антрето, покрай спалнята на Арни, към дясната стая, която навремето бе шивачната на Ефи, а сега бе превърната в спалня за Иън.

Отвори вратата и запали лампата.

Постерът с рекламата на новата книга на Андрю Ваш отново бе паднал. Леглото бе голо чак до матрака. Навсякъде по пода бяха пръснати дрехи, една голяма купчина чисти и прани бяха хвърлени в долния край на леглото, а по-малка, мръсна купчинка бе сритана до библиотеката. До горната част на леглото имаше натрупани книги, доказателство, че Иън чете, преди да заспи.