Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Харбард въздъхна. Някога подобна вест щеше да го развълнува, тогава мисълта за звънтенето на брадвите и дрънченето на копията щеше да накара буен огън да лумне в гърдите му. Храбри мъже се изправяха срещу неустрашими мъже в стремежа си да бъдат забелязани от Харбард и приятелите му в живота, както и в смъртта.

Само че това време отдавна бе отлетяло, а напоследък Харбард предпочиташе тишината.

— Разкажи ми — подкани го той.

— Ще пробваш ли ти да го приземиш, Иън? — провикна се рижият пилот над бумтенето на единствения мотор на самолета. Дори след повече от два часа във въздуха, младежът така и не успя да свикне с оглушителния шум.

Иън Силвърстайн поклати глава…

— Не, благодаря, много благодаря наистина, но не. — Засмя се, въпреки че гърдите му бяха стегнати, а ръцете — здраво вкопчени в кормилния лост. Май беше грешка да иска да покара малко. Иън само се бе пошегувал, но Грег Котън се съгласи веднага и щом Иън постави ръце на лоста за управление — изключи автопилота още преди младежът да постави крака на кормилните педали.

С изненада откри, че летенето изобщо не е трудно, макар че изопваше нервите докрай. Едно бе да задържиш малката машина на прав курс — все му се налагаше да сваля носа, защото самолетът сам го вирваше — съвсем друго да задържиш този прав курс над пистата, която Карин Торсен на смях наричаше международно летище Хардуд, а приземяването щеше да се окаже още по-сложно.

Освен това Грег само се шегуваше. Поне си мислеше , че Грег се шегува.

— Добре — каза пилотът. — Ясно.

— А?

— Казах, че всичко е ясно. Което означава, че поемам аз. Можеш да пуснеш. Спокойно.

Иън изпусна шумно дълго сдържания си дъх и тежко се облегна в дясната част на кабината, докато триеше длани в панталоните си.

На шестстотин метра над Хардуд, Северна Дакота, небето бе чисто, въздухът — спокоен, без следа от турбулентността, разтърсила самолета, докато слизаха през привидно тънкия слой облаци около километър и половина по-нагоре.

Грег наведе самолета в нещо, което нарече плавен, едноминутен завой, и въпреки че скалата потвърди верността на думите му, Иън стисна зъби, защото стомахът му се обърна. Имаше чувството, че самолетът е полегнал на една страна.

Въпреки всичко през предното стъкло, зацапано от всякакви мушици и буболечки, се разкриваше прекрасна гледка към град Хардуд. Ако това можеше да се нарече град. Житен склад и около десетина магазинчета бяха подредени от западната страна на улица „Главна“ , а общинският плувен басейн, който се използваше не повече от две, може би три, седмици в годината, в зависимост от времето, футболното игрище и училището бяха подредени срещу тях. По улиците, засенчени от брястове, имаше най-много неколкостотин къщи.

— Колко е населението? — попита Грег. — Около петдесет?

Иън се засмя.

— Не е чак толкова малко. Сигурно са към двеста.

Тази преценка може и да беше малко подвеждаща. Хардуд обаче си имаше собствена гимназия, където се учеха децата от близки ферми и по-малките градчета наблизо. Новата клиника, построена до къщата на Док Шърв, имаше само един кабинет за спешни случаи, на който разчитаха всички от Томпсън чак до Гранд Форкс, където през уикендите и зачестилите ваканции на Док винаги имаше по някой и друг от онези прекалено високо платени лекари.

Летището също не бе кой знае какво с двата хангара и асфалтовата писта, дълга приблизително километър, пропукана на местата, където бяха пробили бурени.

От въздуха изглеждаше доста по-къса, отколкото от земята.

— Колко е дълго това чудо? — попита Иън. Грег погледна скалите на таблото.

— Седемстотин метра. Няма никакъв проблем.

— Ще успееш ли да ни приземиш? — Пистата му изглеждаше обидно къса.

— Приземяване? — изсумтя Грег. — Надолу не е никакъв проблем. Мога да проверя и в наръчника, но тази писта е предостатъчна. Виж, излитането е друго нещо… Може да се окаже доста сложно, ако потегляме в някой горещ ден с пълен товар, когато няма вятър, а резервоарът ни е пълен, но сега хем е хладно, хем ще бъда сам после, а и в резервоара са останали към сто и осемдесет, сто и деветдесет литра, вятърът е попътен, пет-десет възела. Нищо работа.

Предложи на Иън ментов бонбон Алтоид — младежът отказа с бързо поклащане на глава; бяха прекалено силни за вкуса му — след това лапна няколко ментови дражета, подобни на хапчета, затвори кутийката и я пусна в скута си.