Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Вятърът шумолеше тихо из тревите, а някъде далече на запад, отвъд бариерата от дървета, разположена на почти километър, ръмжеше някаква селскостопанска машина, но дори да се намираше по-близо, Иън нямаше да може да познае каква е. Наоколо не се мяркаше никой, който да е забелязал, че е кацнал самолет, за да пристигне с колата си и да разбере подробностите.

Е, нищо. Иън се връщаше по-рано, отколкото го очакваха. Така беше намислил. Няма защо да се оплакваш, когато нещата стават така, както ги искаш. Карин го бе попитала дали му е удобно да се върне по-рано от предвиденото, и въпреки че не пожела да му каже по телефона каква бе причината. Иън нямаше нищо против. Беше се наситил да лежи на плажа, когато най-сетне откри клуб по фехтовка в Басетер, но пък никой от местните не му бе достоен противник, освен сабльора, който се оказа невероятно добър в дребните пестеливи докосвания, които носеха допълнителни точки и нищо повече.

Иън се изкиска. До неотдавна и той си мислеше, че целта на меча е да отбелязва точки.

Беше дошло време да се връща и ако това означаваше, че трябва да помоли приятел да му услужи със самолета си, за да пристигне по-бързо, дори ако означаваше да повърви два-три километра пеша, въобще не бе голяма работа. Налагало му се бе да върви и много повече, и сигурно отново щеше да се наложи, въпреки че нямаше да е скоро.

Може би през пролетта. Възнамеряваше да прекара зимата в уроци по фехтовка с Ториан дел Ториан старши, Хоузи ще го научи да стреля с лък, а Ивар дел Хивал, който се оказа невероятно бърз и пъргав, щеше да го научи на ръкопашен бой, така че през пролетта щеше да е готов. Цялостната подготовка се оказа приятно занимание. Самата подготовка бе половината от веселбата, както казваше Бенджамин Силвърстайн. Баща му бе гнусен мръсник, но дори и спрелият часовник в даден момент можеше да се окаже верен.

Бръкна в торбата за голф и измъкна пакет, в който бяха прибрани шпага, рапира, меч и канията на Убиеца на гиганти. Тя представляваше брезентово платно, завързано и в двата края с меко памучно въже, което можеше да служи и за презрамка. Той го преметна през рамо като препаска. Едно беше да остави почти всичко, което притежава, на летището, но съвсем друго — да изостави мечовете тук.

Тръгна от лявата страна на пътя, дългите му ръце отмерваха ритмично крачките, а нозете скъсяваха разстоянието бързо и отривисто.

„Международно летище Хардуд“ бе написал някой на ръка на знака и го бе забол в самото начало на прашната отбивка. Значи не само на Карин й бе хрумнала тази шега. До града имаше километър и половина, но къщата на семейство Торсен и стаята на Иън в дома на Арни Селмо се намираха чак в другия край на града, а до там оставаше поне още половин час пеша.

Провинциалният път бе леко задигнат в средата, а отстрани се спускаше стръмно към черните поля. Трудно можеше да се разбере какво вирее там — поне Иън не разпознаваше културите, защото си оставаше градско момче. Не бе жито, поне щеше да има стебла. Да не би да бяха картофи?

Черен кос с червени криле бе кацнал на един от коловете на оградата около нивата и наблюдаваше подозрително Иън, докато той крачеше по пътя.

Сигурно защото не се случваше често точно тук някой да ходи пеша, предположи той.

— Така — каза. — И аз не съм виждал кой знае колко червенокрили косове.

Птицата не му отговори. Той не беше и очаквал отговор.

Профуча кола, обви го в облак прах и остави следа в пясъка отстрани на пътя. Иън изви глава настрани и затвори очи, за да не се напълнят с пепел. Този караше поне със сто и десет, както редовно правеха жителите в тази част на страната, свикнали с правите пътища, по които в продължение на десетки километри нямаше дори и най-малкия завой.

Автомобилът се бе стопил в далечината, когато младежът чу приближаването на друга кола и отново се извърна встрани, но вместо колата да профучи, тя намали и спря до рамото му, а гумите й изскърцаха върху пясъка до платното.

Обърна се и видя форд LTD с лампи-прожектори на покрива, единствените му отличителни белези. Това бе достатъчно.

— Здрасти, съседе — прозвуча познат глас и едно едро лице надникна през отворения прозорец. — Искаш ли да те закарам? — Под настръхналите мустаци, Джеф Бйерке се усмихваше приятелски; свали черните очила, за да ги изтрие с пъстра носна кърпа, а след това отново ги намести на носа си.

— Благодаря ти, Джеф. — Иън отвори задната врата и остави торбата на седалката, а след това се качи до шерифа и пое здравата му десница, протегната за поздрав. Джеф бе с цяла глава по-нисък от високия един и осемдесет Иън, да не говорим пък за краката, които младежът бе свил неудобно.