Джоэл Розенберг - Сребърният камък

— Млъквай, Дейви Ларсен. Иън Силвърстайн, сваляй ризата и сядай. — Док се разпореждаше с хората вече четири десетилетия, поне толкова помнеше Арни, а най-вероятно доста по-дълго. Господи, сигурно е държал този заповеднически тон още от люлката.

Иън разкопча зелената памучна риза и я свали от почернелите си космати гърди, с изключение на едно място от дясната страна на корема, точно под ребрата, където се виждаше петсантиметров белег, по-плътен горе, изтъняващ към долната част. На Арни му заприлича на удивителен знак.

— Чакай да позная — каза Док. — Някой се е опитал да ти извади жлъчката, но са решили, че ще им е по-забавно да започнат отдолу нагоре.

Хоузи се усмихна.

— Едва ли ще му повярваш, ако ти разкаже как точно беше.

— Не знам. Тук се нагледах на доста странни неща. Едва ли сте забравили, че наскоро се случи да правя аутопсия на два върколака. — Док изсумтя отново, докато натискаше раната с пръст. — Така боли ли? — попита той, когато Иън изпъшка.

— Да, ама и по ръката да ме натиснеш с такава сила, и там ще ме заболи.

— Хич не я отваряй тази голяма уста, малкия. Достатъчно възрастен съм, за да ти бъда дядо. — Док наклони глава на една страна. — Какво се е случило?

— Хоузи е прав. — Иън разпери ръце. — Едва ли ще ми повярваш.

Док се ухили.

— Ами ти пробвай.

— Добре — отвърна Иън. — Бих се със сабя с огнен гигант, който се преструваше на херцога на Пламенния род, и той на два пъти успя да ми пробие защитата. — Устните на Иън побеляха. — Аз също успях да пробия неговата защита. Само веднъж. — Той погледна предизвикателно. — Ще ме наречеш ли сега лъжец?

Док поклати глава.

— Неее. — Смръщи чело. — Вероятно са останали две сраствания, но е почти излекувана. — Той върна ризата на Иън. — Някакви промени в перисталтиката на червата? Повечко газове? Не? Чувстваш се по-добре, нали не става по-зле? Така. Значи би трябвало да си добре. Ако ти създава някакви проблеми, веднага да ми кажеш и ще ти направя един бърз бариев тест.

— Тест? Бариев тест? — изкиска се отново Дейви. — Иска да каже клизма. Док умира да ти завира разни маркучи, където свари.

Док се ухили.

— Самата истина. Затова стой настрана от огнените гиганти. Не е здравословно.

Арни бе чувал историята, почти цялата. И сигурно би я сметнал за долна лъжа, ако не бе преживял Нощта на върколаците — както дори и най-дискретните в Хардуд наричаха онази нощ — а също и Деня на завръщането. Арни сам бе застрелял три или четири от Чедата с куршуми за сърни и всеки един от простреляните се бе надигнал, докато един от тях не се нахвърли върху Арни и не го дари с цяла нова колекция белези, които да отиват на старите три, вече сбръчкани и поизбледнели, с които се бе сдобил в никому неизвестното селце в Уиджонгбу, донесли му навремето Пурпурно сърце, както и на онзи, дето приличаше на цип, оставен от граната по време на прочистването на Таеджон.

Само че в Деня на завръщането стана тъкмо обратното. Арни и Орфи, само двамата — Орфи с пушка гаранд, а Арни с бар — успяха да повалят почти дванайсет Чеда, и то без да получат и драскотина. Това беше благодарение на сребърните куршуми.

Арни сви устни при тази мисъл. „Ще се ебаваш със съседите ми, а, помияр въшлив?“

Втори път нямаше да се получи подобно нещо.

След като бе станал свидетел на това, как върколаците изскачат изпод земята, за Арни не беше проблем да повярва, когато момчето разказваше за Скритите проходи между тяхната земя и Тир На Ног, нито пък за Огнения гигант, нито дори за Брисингамен.

„Майната му, момче, щом вярваш на това, всеки мошеник ще те изпързаля“ — каза си Арни и се ухили.

Това можеше да се случи дори и тук. Някакъв, дето се преструваше на банков инспектор, веднъж беше преметнал старата Ади Опегорд и бе задигнал всичките й спестявания и сигурно щеше да успее да се измъкне, ако Ингрид Орьосетер, която умираше да си завре носа навсякъде, не бе надничала през прозореца си и не се бе обадила на брат си, Джон Хонистед, защото видяла някаква непозната кола от друг щат, паркирана пред къщата на семейство Опегорд.

Но какво пък, защо да не повярва — ако Иън и Тори, и момичето на Тори, с Ториан и Карин Рьолке лъжеха като луди — ами майната им, майната му на всичко.

Не можеш да вярваш на всичко, но Арни Селмо вярваше на съседите си.

Карин се върна с димяща чаша кафе тъкмо когато Иън приключваше да закопчава ризата си. Едва ли са й трябвали цели пет минути, за да налее една чаша кафе, а за да смели ново и да го свари, щеше да й е необходимо значително повечко време. Просто не бе искала да се показва, докато той е със свалена риза.