Джон Толкин: Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Разбира се! — рече Билбо и бързо понечи да седне, но не улучи стола, строполи се върху решетката пред камината и с трясък прекатури ръжена и лопатката.

— Тихо! — обади се Гандалф. — Да чуем какво ще ни каже Торин.

И Торин заговори.

— Слушайте, Гандалф, джуджета и ти, Билбо Бегинс — обърна се той към слушателите си. — Днес ние се събрахме в къщата на нашия приятел и съзаклятник, този великолепен юначен хобит — дано козината по краката му никога да не опада, а виното и бирата му да са все така хубави!

Той спря да си поеме дъх и да получи от домакина отговор за любезността си, ала горкият Билбо изобщо не разбра ласкателството. Само мърдаше устни, опитвайки да възрази, че го наричат юначага и още по-лошо — съзаклятник, но не беше в състояние да издаде и звук, дотолкова бе загубил и ума, и дума. И тъй Торин продължи:

— Събрали сме се да обсъдим нашите кроежи и намерения, нашите средства и начини на действие, нашите цели. Малко преди да съмне, ще потеглим на дълго пътешествие, от което някои от нас (а може би и всички, с изключение на нашия приятел и съветник, изкусния вълшебник Гандалф) няма да се завърнат. Това е един преломен момент. Смятам, че целта ни е добре известна на всички. На уважаемия господин Бегинс, а може би и на едно-две от по-младите джуджета (мисля, че ще бъда прав, ако назова например Кили и Фили) е необходимо да се даде известно кратко обяснение за точното положение…

Ето как обичаше да се изразява Торин. Той беше важно джудже и ако го бяха оставили, навярно щеше да продължи да говори така, докато съвсем се задъха, без да каже на някого нещо, което вече да не е известно. Но ненадейно бе грубо прекъснат. Горкият Билбо не можеше повече да издържа. При думите «няма да се завърнат» той усети как вътре в него започва да се надига писък, който не закъсня да изхвръкне навън като свирка на локомотив, излязъл от тунел. Джуджетата наскачаха и прекатуриха масата. Единият край на Гандалфовия магически жезъл припламна с ярка синя светлина и всички видяха горкият малък хобит, коленичил на килимчето пред камината, да трепери като лист. После той се простря по очи на пода и взе да вика: «Поразен от гръм, поразен от гръм!» Дълго повтаряше само тези думи и за да не им пречи, джуджетата се видяха принудени да го вдигнат и отнесат в съседната стая, където го положиха на едно канапе, оставиха до него чаша с някакво питие и се върнаха да дообсъдят потайното си дело.

— Невъздържано малко човече! — рече Гандалф, когато насядаха отново. — Понякога изпада в такива странни настроения, но иначе си го бива, много си го бива — свиреп е като дракон, на когото са настъпили опашката.

Ако сте виждали дракон с настъпена опашка, ще разберете, че думите на Гандалф можеха да са само едно поетическо преувеличение за който и да било хобит, та дори и за праправуйчото на Стария Тук — Бикогласния, който бил толкова грамаден (за хобит, разбира се), че можел да язди истински кон. Той нападнал пълчищата гоблини при планината Грам в Битката за зелените поля и откъснал главата на техния крал Голфимбул с един удар на дървената си тояга. Кралската глава прелетяла около стотина метра из въздуха и накрая паднала в една заешка дупка. Така Бикогласния спечелил битката, а заедно с това била измислена играта голф (по името на нещастния Голфимбул).

Междувременно кроткият и простодушен потомък на Бикогласния вече бе дошъл на себе си. След като отпи една глътка от чашата, той пропълзя плахо до вратата на гостната и чу Глоин да казва:

— Хм! (Или нещо подобно на сумтене.) — Как мислите, дали ще ни върши работа? Чудесно е, че е тъй свиреп, както казва Гандалф, но един такъв вик в някой напрегнат момент ще бъде събуди дракона заедно с всичките му роднини — и с нас е свършено. Мисля обаче, че в него се долавяше повече страх, отколкото невъздържаност. Всъщност, ако не беше знакът на вратата, щях да смятам, че съм сбъркал къщата. Още като зърнах дребното човече да изскача запъхтяно на прага, веднага се усъмних. Че то повече прилича на бакалин, отколкото на професионален разбойник!

В този миг Билбо завъртя дръжката на вратата и влезе. Неустрашимият дух на рода Тук надделя. Той изведнъж почувства, че е готов да се откаже и от леглото, и от закуската си, само и само да го смятат за свиреп. А думите «като зърнах дребното човече да изскача запъхтяно на прага» — действително го накараха да освирепее от гняв. Много пъти след това благоразумната Бегинсова жилка го караше да съжалява за тази своя постъпка и той си казваше: «Ех, Билбо, какъв глупак излезе ти — сам си пъхна крака в капана.»