Джон Толкин - Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Кили и Фили изтичаха до торбите си и донесоха две малки цигулки; Дори, Нори и Ори измъкнаха някъде изпод дрехите си флейти; Бомбур довлече от преддверието барабан; Бифур и Бофур също излязоха и се върнаха с кларнети, които бяха оставили в подставката за бастуни. Дуалин и Балин казаха:

— Извинете, но ние оставихме нашите инструменти при входа.

— Тогава донесете и моя — рече Торин.

Те се върнаха с две виоли, големи колкото самите тях, и с арфата на Торин, увита в зелен плат. Арфата беше красива, златна и щом Торин докосна струните й, от нея изведнъж се изтръгна тъй нежна и приятна музика, че Билбо забрави всичко друго и се понесе из тъмни простори, под непознати луни, далеч отвъд Реката и много далеч от своята дупка под Хълма.

Мракът започна да прониква в стаята през малкото прозорче, което гледаше към склона на Хълма; светлината на огъня примигваше — беше хладна априлска вечер, — а те продължаваха да свирят и сянката на Гандалфовата брада се полюшваше върху стената.

Мракът изпълни вече цялата стая, огънят догоря, сенките се стопиха, а джуджетата все свиреха и свиреха. И изведнъж, продължавайки да свирят, те запяха едно по едно с плътните си гласове, както са пеели в древните си подземни жилища. Ето и един откъс от песента им, ако, разбира се, изобщо може да бъде песен без съпровода на тяхната музика.

Те пееха в своите подземни палати, за елфи и хора почти непознати, и златни потири, и бляскави лири се трупаха долу в хазните, богати.

Докато джуджетата пееха, хобитът усети как го изпълва копнеж по красиви неща, сътворени от сръчни ръце с вещина и чародейство — страстният, неудържим копнеж, който изгаряше сърцата на джуджетата. Сетне в душата му се събуди неустрашимостта на неговите прадядовци Тук и той замечта да отиде и види големите планини, да чуе шепота на боровете и грохота на водопадите, да броди из пещерите и вместо бастуна си да носи меч. Погледна навън през прозореца. Звездите блестяха върху тъмното небе над дърветата. За миг те му напомниха сияйните скъпоценни камъни на джуджетата, погребани в мрачните пещери. Внезапно в гората отвъд Реката лумнаха пламъци — навярно някой палеше огън и Билбо си представи как хищни дракони плячкосват и опожаряват неговия тих и спокоен хълм. Побиха го тръпки и той тутакси стана отново обикновеният, кроткият господин Бегинс от Торбодън под Хълма.

Изправи се разтреперан, уж с намерение да донесе лампата, но комай възнамеряваше само да използва случая, за да се скрие в избата зад бурето с бира и да не излиза оттам, докато всички джуджета не си отидат. Изведнъж забеляза, че музиката и пеенето са стихнали, а гостите му го гледат със святкащи в мрака очи.

Къде отиваш? — попита Торин с тон, който явно подсказваше, че знае какво си е наумил хобитът.

— Мислех си, че се нуждаете от малко светлина — рече виновно Билбо.

— Ние обичаме мрака — отвърнаха в хор джуджетата. — За тайните дела е необходима тъмнина. Има още много часове до зазоряването.