Джон Толкин: Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Заповядай да пийнеш чаша чай! — успя да избъбри той, след като си пое дълбоко дъх.

— Бих предпочел малко бира, ако това няма да те затрудни, любезни господине — каза белобрадият Балин. — А питка ще си хапна с удоволствие — питка с ким, стига да ти се намира.

— Намира ми се, намира ми се — отвърна Билбо, изненадан сам от любезността си. И той изтича към избата да налее халба бира, а оттам — към един от килерите, откъдето изнесе две красиви кръгли питки с ким, които бе изпекъл днес следобед с намерение да си ги хапне сладко на вечеря.

Когато се върна, Балин и Дуалин разговаряха на масата като стари приятели (а те всъщност бяха братя). Билбо тръсна пред тях бирата и питките и тъкмо тогава звънецът пак иззвъня веднъж и още веднъж.

«Този път вече сигурно е Гандалф» — помисли си Билбо, докато подтичваше запъхтян по коридора. Но пак не беше Гандалф, а две нови джуджета — и двете със сини качулки, сребърни колани и жълти бради; всяко носеше торба с инструменти и лопата. Те нахълтаха вътре още преди вратата да се отвори докрай, но това вече никак не учудваше Билбо.

— С какво мога да ви бъда полезен, драги джуджета? — попита той.

— Кили, на твоите услуги! — рече едното.

— И Фили! — добави второто; двете едновременно си свалиха качулките и се поклониха.

— На вашите услуги и на услугите на вашите семейства! — отвърна Билбо, не забравяйки този път добрите си обноски.

— Дуалин и Балин вече са тук, както виждам — рече Кили. Бързо да се присъединяваме и ние към бандата!

«Банда ли? — помисли си господин Бегинс. — Тази дума не ми харесва. Трябва да поседна за минутка, да събера мислите си и да пийна нещо.» Но едва бе отпил глътка в един ъгъл — четирите джуджета седяха около масата и си говореха за златни мини, за свади с гоблините, за драконови безчинства и за много други неща, които той не разбираше, а и не желаеше да разбере, защото му звучаха твърде приключенски, — когато «дзън-дзън-дзън-дзън» звънецът иззвъня отново, сякаш някое непослушно момченце хобит се опитваше да откъсне шнура.

— Има някой на вратата! — рече той, като примигна.

— И то не един, а четирима, ако се съди по звука — каза Фили. — Впрочем ние ги видяхме да се задават подир нас в далечината.

Горкият малък хобит седна в коридора, захлупи лице в шепите си и взе да се пита какво всъщност става, какво още има да става и дали всички ще останат за вечеря. В този момент звънецът издрънча с небивала мощ и Билбо хукна пак към вратата. Но там стояха не четири, а ПЕТ джуджета — още едно бе пристигнало, докато той недоумяваше в коридора. Едва бе успял да завърти дръжката на вратата, когато всички те вече бяха вътре и се кланяха едно подир друго с думите: «На твоите услуги». Имената им бяха Дори, Нори, Ори, Оин и Глоин; много скоро две пурпурни качулки, една сива, една кафява и една бяла увиснаха на закачалките, а новодошлите, подпъхнали мазолести палци под златните си и сребърни колани, поеха към стаята, където вече седяха другите. Не ще и дума, оформяше се една доста големичка «банда». Едни искаха светла бира, други тъмна, а трети — кафе. Никой обаче не се отказваше от сладките, така че за известно време домакинът беше много зает.

Тъкмо бе сложил голямата кана с кафе на огнището, а джуджетата бяха омели питките с ким и започваха да лапат кифлите с масло, когато отекна мощно почукване. Този път не звъняха, а думкаха: дум, дум! Някой блъскаше с бастун по красивата зелена врата.

Билбо изтича по коридора, ядосан, объркан и силно обезпокоен — такава неприятна сряда той не помнеше. Отвори рязко вратата и вътре нападаха едно върху друго нови четири джуджета. А зад тях, подпрян на тоягата си, стоеше и се смееше Гандалф. Той здравата бе олющил красивата зелена врата; между другото бе заличил и тайния знак, поставен от него предишната сутрин.

— По-полека, по-полека! — рече той. — Не е хубаво от твоя страна, Билбо, да караш приятелите ти да те чакат на вратата, а после да я отваряш като запушалка на бутилка шампанско! Запознай се с Бифур, Бофур, Бомбур и най-вече с Торин!

— На твоите услуги! — казаха Бифур, Бофур и Бомбур, застанали в редица. После окачиха две жълти качулки, една светлозелена, а също и една небесносиня с дълъг сребърен пискюл. Последната принадлежеше на Торин, едно важно и преважно джудже, всъщност не друг, а самият Торин Дъбощит. Той кипеше от яд, че се е проснал върху изтривалката на Билбо под обединената тежест на Бифур, Бофур и Бомбур — още повече, че Бомбур беше извънредно дебел и тежък. И какъвто си беше горделив, Торин не каза нищо за каквито и да било «услуги»; но горкият господин Бегинс толкова пъти се извини, че накрая той изсумтя «моля, няма защо», и престана да се цупи.