Джон Толкин: Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Но ето че една сутрин, много отдавна — когато на света имаше по-малко шум и повече зеленина, когато хобитите бяха все още многобройни и живееха щастливо, а самият Билбо Бегинс си стоеше след закуска на вратата, пушейки една много дълга дървена лула, която му стигаше почти до обраслите с козина (старателно сресана) пръсти на краката, — най-неочаквано се появи Гандалф. Гандалф ли? Ако сте чували само една четвърт от това, което аз съм чувал за него, а аз съм чувал съвсем малко от онова, което има да се чува, то тогава трябва да се приготвите за една крайно интересна приказка. Приказките и приключенията просто никнеха като гъби по най-удивителен начин навсякъде, където се появяваше той. Гандалф не бе изминавал под Хълма от години — всъщност откакто бе умрял приятелят му, Стария Тук — и хобитите почти не го помнеха как изглежда. Беше заминал по някаква своя работа отвъд Хълма и Реката още когато те бяха малки хобитови момиченца и момченца.

Тъй че в онова утро нищо неподозиращият Билбо видя пред себе си просто един старец с тояга. Непознатият носеше висока и островърха синя шапка, дълъг сив плащ, сребрист шал, над който се спускаше дълга до пояса брада, а краката му бяха обути в огромни черни ботуши.

— Добро утро! — каза Билбо, като имаше точно това наум, защото слънцето грееше, а тревата беше приказно зелена. Но Гандалф го изгледа изпод дългите си рунтави вежди, които стърчаха извън широката периферия на шапката, и попита:

— Какво искаш да кажеш? Пожелаваш ми добро утро или намекваш, че и да искам, и да не искам, утрото ще е добро; или пък, че в такова утро човек трябва да бъде добър?

— Всичките тези неща заедно — рече Билбо. — А отгоре на това утрото е много добро и за лула тютюн на открито. Ако имате лула, седнете и си я напълнете от моя тютюн. Няма защо да се бърза, целият ден е пред нас!

И Билбо седна на една пейка до вратата, кръстоса крака и пусна красиво сивкаво колелце дим, което се понесе във въздуха и цяло-целеничко отплува към Хълма.

— Много хубаво! — каза Гандалф. — Но тази сутрин аз нямам време да пускам колелца от дим. Подготвям приключение и съм тръгнал да търся някой, който да вземе участие в него, ала ми е много трудно да го намеря.

— И аз мисля, че е трудно, особено по тези места! Ние сме скромен, кротък народ и приключенията не са за нас. Това са неприятни, опасни, неприлични неща! Карат те само да закъсняваш за обед. Не разбирам какво добро виждат някои в тях — додаде господин Бегинс, пъхна палец под една от презрамките си и пусна ново, още по-голямо колелце дим. После извади писмата от сутрешната си поща и започна да ги чете, като се правеше, че не обръща внимание на стареца. Смяташе го за неподходяща компания и затова му се искаше някак да го отпрати. Но старецът не се и помръдваше. Стоеше, подпрян на тоягата си, и безмълвно се взираше в хобита, докато най-накрая Билбо се почувства доста неудобно и дори малко се ядоса.

— Добро утро! — каза най-сетне той. — На нас тук не ни трябват приключения, благодаря! Можете да потърсите желаещи на Хълма или отвъд Реката.

С това искаше да покаже, че разговорът е свършил.

— Колко много неща изразяваш ти с едно «Добро утро»! — каза Гандалф. — Сега намекваш, че желаеш да се отървеш от мен и че утрото няма да е добро, докато не се махна.

— Съвсем не, съвсем не, драги ми господине! Но почакайте, всъщност знам ли ви името?

— Да, да, драги ми господине. Аз знам твоето, Билбо Бегинс. А и ти знаеш моето, но не си спомняш, че е мое. Аз съм Гандалф и Гандалф това съм аз! Като си помисля само, че доживях да бъда «доброутросван» от сина на Беладона Тук, сякаш съм дошъл да продавам копчета пред вратата му!

— Гандалф? Гандалф? Майчице! Онзи странстващ вълшебник, дето бе подарил на Стария Тук вълшебните диамантени копчета за риза, които сами се наместваха, а после се разкопчаваха само по заповед на стопанина? Онзи, дето е разказвал такива прекрасни приказки за дракони, за гоблини, за великани, за избавление на принцеси и за неочакваното щастие, сполетяло злочести сираци? Същият онзи, дето е изработвал такива чудесни фойерверки! Спомням си го добре. Старият Тук обикновено ги пускаше вечерта срещу Еньовден. Каква красота! Те се издигаха като огромни огнени лилии и се посипваха надолу като златен дъжд, озарявайки тъмнината през цялата вечер!

Сега вече виждате, че господин Бегинс съвсем не беше така груб и безчувствен, както искаше да се представи, и че много, много обичаше цветята.