Джон Толкин: Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Сега вече всички сме тук! — каза Гандалф, като погледна редицата от тринайсет качулки — коя от коя по-хубави — и собствената си шапка, окачена редом с тях. Каква весела компания! Надявам се, че сте оставили нещо за пийване и хапване и за закъснелите! Какво е това? Чай? Не, благодаря. За мен бих искал да донесеш малко червено вино.

— И за мен — рече Торин.

— И малинов конфитюр, и ябълкова пита — рече Бифур.

— И палачинки, и сирене — рече Бофур.

— И баница с месо, и салата — рече Бомбур.

— И още сладки, и бира, и кафе, ако нямаш нищо против — провикнаха се останалите джуджета през вратата.

— Прибави и няколко яйца, любезни приятелю — извика подире му Гандалф, докато Билбо тичаше объркан от единия килер към другия. — Не забравяй студеното пиле и туршията!

«Той комай знае толкова по-добре и от мен с какви провизии са пълни килерите ми!» — помисли си господин Бегинс, който вече беше напълно объркан и се питаше отчаяно дали насред собствената му къща не започва някакво най-ужасно приключение.

Когато успя да натрупа всички бутилки, чинии, вилици, лъжици, чаши; блюда с ястия и какво ли не върху огромните табли, той вече беше така разгорещен и ядосан, че лицето му пламтеше от руменина.

— Да му се не видят и досадните джуджета! — каза високо Билбо. Защо не дойдат да ми помогнат!

И ето! — О, чудо! На вратата на кухнята вече стояха Балин и Дуалин, а зад тях — Кили и Фили, и преди той да успее да изрече дума, те бяха отнесли таблите и няколко масички в гостната стая и бяха подредили всичко.

Гандалф седеше начело на групата, а тринайсетте джуджета се бяха наредили в кръг от двете му страни; Билбо си беше придърпал табуретка до огъня и хрупкаше някакъв бисквит (целият му глад се бе изпарил), като се мъчеше да си даде вид, че намира всичко това за съвсем естествено и не вижда нищо приключенско в него. Джуджетата ядяха и ядяха, говореха и говореха, а времето летеше. Най-после те отместиха столовете си назад и Билбо стана да прибере чиниите и чашите.

— Предполагам, че всички ще останете за вечеря? — попита той с любезен, но не особено настойчив тон.

— Разбира се — отвърна Торин. — Ще останем не само за вечеря, а и след вечеря. С работата ще се заловим по-късно, първо, трябва да си посвирим и попеем. А сега всичко да се разтреби!

Тогава дванайсетте джуджета — Торин, като по-важен остана да разговаря с Гандалф — скочиха на крака и натрупаха всичко накуп. После, без да търсят табли, тръгнаха към кухнята, крепейки на една ръка цели камари чинии с бутилка най-отгоре, а Билбо подтичваше подире им и почти крещеше от страх: «Моля, внимавайте!» и «Моля, не си правете труд! Аз сам мога да се справя!» Но джуджетата се правеха, че не го чуват, и започнаха да пеят:

От туй Билбо Бегинс най-много се плаши — палете, палете чинии и чаши!

Те, разбира се, не изпълниха нито една от тези ужасни заплахи, а със светкавична бързина измиха и прибраха всяко нещо, здраво и читаво, докато хобитът се въртеше насам-натам насред кухнята, опитвайки да види какво правят. После се върнаха в гостната и завариха Торин да си пуши лулата, вдигнал крака на решетката пред камината. Той пускаше огромни колела дим и като им кажеше накъде да полетят, те политаха — нагоре в комина или зад часовника върху камината, или под масата, или започваха да се въртят в кръг под тавана. Но накъдето и да отидеха, не бяха достатъчно бързи, за да убегнат на Гандалф. Пук! И той изпращаше едно малко колелце дим от късата си глинена лула право през колелцата на Торин. После димните колелца на Гандалф ставаха зелени, връщаха се и увисваха над главата на вълшебника. Вече цяло облаче от тях се бе събрало около него и в полумрака това му придаваше чудноват и загадъчен вид. Билбо стоеше и наблюдаваше безмълвно — той много обичаше да пуска колелца от дим — и изведнъж се засрами, като си спомни колко горд се бе чувствал предишната сутрин от колелцата, които пращаше по вятъра отвъд Хълма.

— А сега малко музика! — рече Торин. — Извадете инструментите!