Джон Толкин: Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

По този начин Билбо научи къде се беше губил Гандалф, защото подслуша думите, които вълшебникът довери на Елронд. Очевидно Гандалф бе ходил на някакво голямо съвещание на вълшебници, майстори на благотворни магии, и те най-после бяха прогонили Некроманта от мрачната му крепост в южния край на Мраколес.

— Сега вече, надявам се — каза Гандалф, — гората ще се стане малко по-здравословна и Северът ще се спаси за дълги години от онзи зъл магьосник. Съжалявам само, че не можахме да го прогоним изобщо от света!

— Би било добре наистина — отвърна Елронд, — но се страхувам, че това няма да стане в нашия век, а също и в много от следващите.

Когато разказът за приключението свърши, подеха се най-различни други разкази — за старото време, за новото време, пък и такива, които бяха изобщо извън времето. Накрая главата на Билбо клюмна на гърдите му и той сладко захърка.

Когато се събуди, видя, че лежи в бяла постеля, а луната грее през един отворен прозорец. На брега на реката, кажи-речи, под самия прозорец, множество елфи пееха с ясни и звънливи гласове:

— Е, весел народе! — рече Билбо, като погледна навън. — Кое време е сега според луната? Приспивната ви песен може да събуди и пиян гоблин! И все пак ви благодаря.

— А пък твоето хъркане може да събуди и каменен дракон, но и ние все пак ти благодарим — отвърнаха елфите през смях. — Утрото наближава, а ти заспа още с настъпването на нощта. Навярно утре ще си се излекувал от умората.

— Сънят в къщата на Елронд наистина лекува — рече хобитът, — но аз искам да се полекувам по-дълго. А сега, още веднъж лека нощ, любезни приятели!

Сетне Билбо си легна отново в леглото и спа до късна утрин. Той наистина много скоро се отмори в тази къща й не закъсня да се включи във веселите игри и танци на елфите от долината. Но и това място не можеше да го задържи вече дълго, след като мисълта му непрекъснато се насочваше към собствения му дом. Ето защо подир седмица той се прости с Елронд, като му даде такива дребни подаръци, каквито домакинът бе склонен да приеме, и двамата с Гандалф потеглиха отново.

Още докато напускаха долината, небето пред тях притъмня и западният вятър подгони дъжда насреща им.

— Няма що, весел е месец май! — забеляза Билбо, докато дъждът го шибаше по лицето. — Но ние вече обърнахме гръб на приключенията и се прибираме у дома. Предполагам, че това е последното ни неприятно преживяване.

— Дълъг път ни чака все още — рече Гандалф.

— Да, дълъг, но последен — отвърна му Билбо.

Стигнаха до реката, която прекосяваше границата на Пущинака тъкмо при брода под скалистия бряг, за който може би си спомняте. Водите бяха придошли както от топенето на снеговете поради приближаващото лято, така и от дъжда, който непрестанно валеше през целия ден. Пътниците трудно прегазиха брода и веднага продължиха напред, макар вече да падаше нощ. Защото бързаха да приключат последния преход от пътуването…

И сега беше същото, както и преди, само че компанията беше по-малка и по-мълчалива; освен това нямаше и тролове. На всяка педя от пътя Билбо си припомняше какво се бе случило и какво си бяха казвали преди една година — една година, която му се бе сторила дълга колкото десет. Той не пропусна да забележи, разбира се, и мястото, където понито беше цопнало в реката и където се бяха отклонили, за да преживеят премеждието с Том, Бърт и Бил.

Недалеч от пътя те откриха непокътнати жълтиците на троловете, които на отиване бяха заровили в земята.

— Аз си имам достатъчно злато и сребро, за да ми стигне за цял живот — рече Билбо, когато изкопаха скритото богатство. — Ти трябва да вземеш тези жълтици, Гандалф. Мисля, че по-добре от мен можеш да ги оползотвориш.

— Да, наистина мога да ги оползотворя! — отвърна вълшебникът, — но въпреки това ще делим по равно. Може да откриеш, че имаш повече разходи, отколкото си очаквал.