Джон Толкин - Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Разбира се, вече не можеше да става и въпрос съкровището да се дели така, както първоначално бе замислено — между Балин и Дуалин, Дори, Нори и Ори, Оин и Глоин, Бифур, Бофур и Бомбур и Билбо. Една четиринайсета част от среброто и златото (в обработен и необработен вид) Даин даде на Бард и му каза:

— Както виждаш, искаме да удържим обещанието на мъртвия, след като елмазът Аркен е преминал вече в негово владение.

Тази четиринайсета част обаче представляваше огромно богатство, много повече от онова, което мнозина смъртни крале са притежавали. От нея Бард изпрати голямо обезщетение в злато на старейшината на Езерния град, възнагради щедро и онези, които го бяха последвали, за да му помагат.

Смарагдите на Гирион, които му принадлежаха по право, Бард подари на Горския крал, тъй като това бяха любимите му скъпоценни камъни.

А на Билбо той рече:

— Това богатство е толкова твое, колкото и мое, макар старите споразумения вече да не са в сила и право над него да имат всички, които се бориха за възвръщането и опазването му. И въпреки че ти самият искаше да се откажеш от наградата си, аз не бих желал думите на Торин, за които той се покая, да излязат верни — а именно, че ще ти дадем малко. Ето защо ти ще бъдеш възнаграден най-богато от всички.

— Много любезно от твоя страна — рече Билбо, — но аз наистина изпитах облекчение, откакто се отказах от дела си. Не знам как бих могъл да го отнеса до дома, без той да стане причина за нова война и престъпления по пътя. Не знам също и какво бих правил с него. Сигурен съм, че в твоите ръце ще бъде по-полезен.

Накрая Билбо склони да вземе само две малки ковчежета — едното пълно със сребро, а другото със злато, — които тежаха толкова, колкото едно яко пони би могло да носи.

— Това ми е предостатъчно — рече той.

Най-сетне дойде часът да се раздели с приятелите си.

— Прощавай, Балин! — рече Билбо. — Прощавай, Дуалин! Прощавайте и вие, Дори, Нори, Ори, Оин, Глоин, Бифур, Бофур и Бомбур! И нека брадите ви никога не изтъняват! — После, като се обърна към Планината, той добави: — Прощавай, Торине! Прощавайте и вие, Фили и Кили, и нека споменът за вас да бъде вечно жив!

Тогава застаналите пред Портата джуджета се поклониха дълбоко, но думите заседнаха на гърлата им.

— Прощавай и ти, и на добър час! — успя най-сетне да каже Балин. — Ако някога ти се случи пак да дойдеш при нас, когато подземията ни бъдат отново красиво подредени, ще устроим едно истинско празненство!

— А и вие също, ако имате път към мен — рече Билбо, — влизайте, без да чукате! Чаят е в четири часа, но всеки от вас ще бъде добре дошъл по всяко време!

После той се обърна и си тръгна.

Армията на Горския крал също се завръщаше към своята гора; редиците и бяха значително оредели, но оцелелите воини бяха колкото тъжни, толкова и весели, защото дълги години занапред Северът щеше да живее в мир и радост. Драконът беше мъртъв, гоблините — победени и веселият народ очакваше с копнеж да посрещне засмяната пролет.

Гандалф и Билбо яздеха след Горския крал, а до тях крачеше Беорн, възвърнал си отново човешкия образ; той през целия път се смееше и пееше на висок глас. Така стигнаха неусетно до покрайнините на Мраколес, на север от мястото, откъдето извира Горската река, и там се спряха, защото вълшебникът и Билбо не желаеха да навлизат в гората, макар че Горския крал ги канеше да му гостуват в двореца. Те възнамеряваха да заобиколят гората откъм северната й част и да прекосят пустите земи, които я деляха от Сивите планини. Пътят им оттам щеше да бъде дълъг и скучен, но затова пък по-безопасен от тъмните горски пътеки, след като гоблините бяха разгромени. При това и Беорн щеше да мине оттам.

— Прощавай, Кралю на елфите! — рече Гандалф. — Нека цари веселие в разлистената гора, докато светът е още млад. И нека бъдат вечно весели поданиците ти!

— Прощавай, Гандалф! — отвърна Горския крал. — Нека винаги се появяваш там, където си най-необходим и най-малко очакван! Винаги с радост ще те посрещам в моя дворец.

— А аз те моля да приемеш този подарък! — смутено рече Билбо, като застана на един крак и извади от дрехата си една огърлица от сребро и бисери, която Даин му бе подарил на раздяла.

— С какво съм заслужил такъв подарък, хобите? — попита кралят.

— Хм… ъ-ъ… — взе да заеква още по-смутено Билбо. — Смятам, че… хм… по някакъв начин трябва да се отплатя за… хм… гостоприемството ти, тоест искам да кажа… хм… че и разбойниците имат достойнство. Аз съм изпил доста от виното ти и съм изял доста от хляба ти.