Джон Толкин - Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— С радост ще приема подаръка ти, о, Билбо Славни! — отвърна кралят тържествено. — И те обявявам за приятел на елфите. Бъди честит и нека сянката ти никога не се смалява (иначе краденето ще бъде твърде лесно)! Прощавай!

И тогава елфите се обърнаха и тръгнаха към гората, а Билбо пое дългия си път към дома.

Обратното пътуване бе съпроводено с немалко изпитания и трудности. Пустинните земи си оставаха пустинни земи в онези дни, макар по тях да нямаше вече гоблини. Но сега Билбо имаше добри водачи и сигурни пазачи — вълшебникът и Беорн, — така че никаква сериозна опасност не го застраши.

И тъй, към средата на зимата Гандалф и Билбо бяха вече преполовили пътя си и стигнаха до портите на Беорновата къща, където останаха да погостуват. Там Коледата беше мека и топла и се прекарваше весело; голямо множество от близо и далеч се събра за празненството, което Беорн устрои. Гоблините от Мъгливите планини бяха останали съвсем малко и бяха тъй наплашени, че се криеха в най-дълбоките дупки, които намираха. Вълците изчезнаха безследно от горите, тъй че дърварите излизаха вече без страх. Беорн впоследствие си спечели голямо уважение из този край и стана господар на обширните земи между планините и гората. Говори се, че неговите потомци много поколения наред притежавали способността да се превръщат в мечки; някои от тях били мрачни и навъсени, но повечето по душа приличали на Беорн, макар да не му били равни по ръст и по сила. По тяхно време и последните гоблини били прогонени от Мъгливите планини, така че из покрайнините на Пущинака напълно се въдворили мирът и спокойствието.

Беше красива, мека и слънчева пролет, когато най-после Билбо и Гандалф се простиха с Беорн. Макар и да копнееше за собствения си дом, Билбо със съжаление напусна Беорновата къща, тъй като цветята в градината му и през пролетта бяха също толкова красиви, колкото и посред лято.

Най-сетне двамата с вълшебника изкачиха дългия и стръмен път и стигнаха до същия онзи проход, където гоблините ги бяха пленили. Беше ранно слънчево утро и когато се обърнаха да погледнат назад от високото, видяха, че яркото слънце вече огрява ширналите се равни земи. Зад тях лежеше Мраколес, синкав в далечния си край и тъмнозелен в близкия, дори и през пролетта. Там докъдето достигаше погледът, се извисяваше Самотната планина. Най-високият й връх бе покрит със сняг, който блестеше на слънцето.

— Ето че сняг замени огъня, тъй като дори и драконите не са вечни — каза си Билбо и обърна гръб на местата, в които бе преживял голямото си приключение. Туковската жилка в характера му бе взела вече много да се уморява, а Бегинсовата с всеки изминал ден все повече засилваше влиянието си.

— Сега желая единствено да съм си в моето удобно кресло! — заключи Билбо.

На първи май двамата пътници най-сетне стигнаха до Ломидол, където се намираше Последният (а сега Първият) удобен дом. Пак беше вечер, понитата им бяха уморени, особено онова, което носеше багажа. Всички се нуждаеха от почивка. Докато слизаха надолу по стръмната пътека, Билбо чу елфите да пеят сред дърветата, сякаш изобщо не бяха спирали, откакто той ги напусна. Щом ездачите слязоха до горските полянки, елфите, запяха весело една песен, която много приличаше на предишната. Ето я впрочем и самата песен:

После елфите от долината се показаха иззад дърветата, приветстваха пътниците и ги преведоха през реката до къщата на Елронд. Там ги очакваше топъл прием и много уши напрегнато слушаха тази вечер разказа за приключенията. Разказвачът беше Гандалф, тъй като Билбо се чувстваше уморен и му се спеше. Той знаеше по-голямата част от този разказ, понеже сам бе участвал в събитията и ги бе описал на вълшебника по пътя или в къщата на Беорн; но от време на време, когато долавяше, че се разказва нещо, което все още не му е известно, отваряше едно око и се заслушваше.