Джон Толкин: Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Не говори тъй! — прекъсна го Торин. — Ти притежаваш качества, каквито сам не подозираш. Предостатъчно смелост и предостатъчно мъдрост! Ако всички ценяха повече забавленията, песните и хубавото хапване, отколкото съкровищата от злато, светът щеше да бъде по-весел. Но тъжен или весел, аз трябва да го напусна сега. Прощавай.

Билбо се отдалечи, загърна се в едно одеяло и — ако искате, вярвайте, ако искате, не — плака, докато му се зачервиха очите и гласът му пресипна. Мъничкият хобит имаше милостива душица. И наистина дълго време сърцето не му даваше да се пошегува, както обичаше да прави.

— И все пак добре, че се събудих навреме — казваше си той. — Жал ми е, че Торин не е вече между живите, но се радвам, че можахме да се разделим помирени. Какъв глупак си ти, Билбо Бегинс, каква каша забърка с този елмаз! Въпреки всичките ти усилия да откупиш с него мира и спокойствието, жестоката битка пак се разрази; за това, разбира се, ти нямаш никаква вина.

Всичко, което се беше случило след нараняването на Билбо, той научи по-късно, но вместо радост, то му донесе още повече скръб. Хобитът се чувстваше вече безкрайно изморен от приключението. Копнееше с цялата си душа и сърце да се завърне в дома си. Това обаче не можеше да стане веднага, ето защо междувременно аз ще ви разкажа някои от последните събития.

Орлите отдавна бяха забелязали раздвижването сред гоблините. От зорките им очи не можеше да убегне нищо от онова, което се вършеше в планините. Затова и те взеха да събират своята огромна армия под водачеството на Великия орел от Мъгливите планини. Накрая, надушили отдалеч битката, те полетяха бързо подир бурята и пристигнаха точно навреме. Прогониха гоблините от планинските склонове, като ги избутваха в урвите или сред враговете им. Не след дълго на Самотната планина не остана нито един гоблин; тогава елфите и хората от двете разклонения най-после можаха да слязат и да помогнат на биещите се долу. Но дори с помощта на орлите силите им пак не достигаха. И ето че в последния час се появи самият Беорн — никой не разбра как и откъде. Той дойде сам в образа на мечка и от гняв сякаш бе нараснал до гигантски размери.

От гърлото му се носеше рев, проглушителен като топовен гърмеж; той помиташе по пътя си вълци и гоблини, сякаш бяха сламки или перушинки. Нападна в тил телохранителите на Болг и разкъса мълниеносно обръча около джуджетата, които се бяха скупчили върху едно ниско заоблено възвишение и оттам се отбраняваха с последни сили. Тогава Беорн съзря Торин, който лежеше, пронизан от множество копия, спря се, вдигна го и го изнесе от полесражението. После се върна и с удвоена ярост се нахвърли върху врага. Косеше всичко наоколо си, а него самия не го стигаше никакво оръжие. Разгроми телохранителите на Болг, докопа и него, повали го и го стъпка. Тогава панически страх завладя гоблините и те се разбягаха във всички посоки. Възродилата се надежда за победа заличи всякаква умора у защитниците и те се втурнаха да преследват обезумелите от страх гоблини, за да им попречат да се спасят чрез бягство. И наистина една част от коварните същества се издавиха в Тичащата река, а бегълците, добрали се до кралството на горските елфи, намериха смъртта си сред дълбоката тъма на Мраколес. В песните се казва, че този ден загинали две трети от гоблините на Севера и планините се умиротворили за дълги години.

До вечерта победата над гоблините вече беше пълна, но когато Билбо се върна в лагера, преследването все още продължаваше и в долината бяха останали само тежко ранените.

А къде са орлите? — обърна се хобитът към Гандалф вечерта, когато се беше сгушил под топлите завивки.

Някои от тях пожелаха да вземат участие в преследването, но повечето се завърнаха по гнездата си. Не искаха да останат по-дълго тук и отлетяха с първите зари на утрото. Даин подари на техния вожд корона от злато и се закле да бъде във вечна дружба с тях.

— Жалко, много ми се искаше да ги видя отново — рече сънливо Билбо, — но това може би ще стане, когато си отивам към дома. Надявам се скоро да си тръгна.

— Веднага, щом пожелаеш — успокои го вълшебникът.

Всъщност изминаха няколко дни, преди Билбо да поеме обратния път.

Междувременно Торин бе погребан дълбоко под Планината и Бард положи на гърдите му елмаза Аркен.

— Нека си остане негов дотогава, докато не рухне Планината! — рече той. — И нека донесе щастие на всички, които ще живеят тук отсега нататък!

Върху надгробния камък Краля на елфите пък положи Оркрист — меча, който Торин бе взел от обиталището на троловете. Пак в песните се казва, че той винаги започвал да блести в мрака, щом се приближели враговете, така че крепостта на джуджетата никога не можела да бъде нападната неочаквано. Даин, синът на Наин, по право се настани в обширните стари подземия и стана Крал под Планината, а след време събра още много джуджета около трона си. От дванайсетимата спътници на Торин оцеляха десет (Фили и Кили бяха загинали, докато бранеха с оръжието и телата си своя предводител — по-големия брат на тяхната майка) и останаха да служат на Даин, а Даин справедливо разпредели богатствата.