Джон Толкин: Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Тъкмо когато атаката на елфите поотслабна и гоблините започнаха да се съвземат от неочаквания напор, от другия край на долината долетя гърлен рев. С викове «Мория» и «Даин» джуджетата от Железните планини се впуснаха напред и размахаха кирките си. До тях тичаха устремно и Езерните хора с дългите си мечове.

Сред редиците на гоблините настъпи смут. Докато те се обръщаха да посрещнат новото нападение, елфите отново връхлетяха отгоре им с удвоени сили. Голяма част от гоблините вече бягаха надолу към реката с надеждата да се спасят от хитро устроената им клопка, а в същото време техните съюзници — вълците — бързаха да разкъсат мъртвите и ранените. Победата изглеждаше вече съвсем близка, когато горе от височините внезапно се разнесе вик.

Една част от гоблините бяха успели да заобиколят Планината от другата й страна и някои от тях вече се катереха по склоновете над Портата; онези, които вървяха отзад, обаче така притискаха първите, че те с писъци политаха от скалите в урвите. Целта на гоблините беше да нападнат двете разклонения отгоре, като достигнат до тях по пътеките, които тръгваха от централния масив на Планината; защитниците бяха по-малобройни и едва ли щяха дълго да удържат позициите си. Всяка надежда за победа отлетя. Бяха отблъснали само първата атака на страшния враг.

Денят взе да преваля. Гоблините се събраха отново в долината. Дойдоха и вълците, които се нахвърлиха лакомо на плячката си, а след тях пристигнаха и телохранителите на Болг — гоблини с огромен ръст, въоръжени със стоманени ятагани. Скоро небето притъмня съвсем, а прилепите продължаваха да кръжат около главите и ушите на хората и елфите или пък кацаха като вампири върху телата на убитите. Бард с всички сили отбраняваше източното разклонение, но въпреки това бавно отстъпваше. Елфите, обградили своя крал, се защищаваха върху южния разклон, близо до наблюдателния пост на Гарвановия хълм.

Внезапно се чу силен вик и от Портата долетяха звуците на тръба. Защитниците бяха забравили Торин! Част от стената, отместена с помощта на лостове, политна напред и се сгромоляса с трясък в езерото. Краля под Планината изскочи отвътре, следван от другарите си. Джуджетата махнаха наметките и качулките си и останаха само по лъскави ризници, от очите им сякаш излитаха червени искри. В мъждивата светлина Торин блестеше като обсипан с позлата.

Гоблините започнаха да мятат големи камъни от върха, но джуджетата не се уплашиха; те изтичаха по нанадолнището и се включиха в битката. Вълци и ездачи се разбягаха ужасени. Торин размахваше устремно брадвата си и летеше невредим напред.

— След мен! След мен, елфи и хора! След мен, родственици мои! — крещеше той и гласът му ехтеше като ловджийски рог в долината.

Джуджетата на Даин се втурнаха безредно да му помагат. Последваха ги и мнозина от Езерните хора, които Бард не можа да възпре; от другата страна пък елфите копиеносци връхлетяха с копията си. Още веднъж събраните в долината гоблини бяха сразени. Мъртвите им тела, струпани на камари по целия Дейл, представляваха грозна гледка. Вълците се пръснаха и Торин се насочи право към телохранителите на Болг, но не можа да пробие редиците им.

Зад него, редом с гоблините, лежаха немалко хора, джуджета и елфи — красиви елфи, които още дълго можеха да си живеят весело в гората. На едно място долината се разширяваше и набегът поотслабна. Поддръжниците на Торин бяха малко. Фланговете им не бяха защитени. Скоро настъплението им се обърна в отбрана и те се видяха обградени от всички страни от гоблини и вълци. Телохранителите на Болг с оглушителни викове връхлетяха отгоре им като морска вълна върху пясъчна скала. Помощ от приятелите си не можеха да получат, защото нападението откъм Планината бе подновено с удвоена сила, така че и хора, и елфи бавно губеха сили и отстъпваха.

Билбо наблюдаваше с безпокойство всичко това. Той си бе избрал място на Гарвановото възвишение сред елфите — отчасти защото оттам по-лесно можеше да се избяга, и отчасти, защото предпочиташе (повлиян от Туковската жилка) при една последна отчаяна схватка да защищава Горския крал. Гандалф също беше там, седеше на земята, дълбоко умислен и навярно приготвяше някоя от своите поразяващи светкавици, за да я пусне, преди да настъпи краят.

А краят не изглеждаше да е далеч.

«Скоро гоблините ще стигнат до Портата и тогава ще избият всички ни или ще ни отведат в плен — помисли си Билбо. — Просто да ти се доплаче след всичко преживяно. По-добре Смог да беше останал жив и да си пази проклетото съкровище, отколкото тези коварни същества да го завладеят, а горкият стар Бомбур и Балин, и Фили, и Кили, и всички останали да загинат, а също и Бард и Езерните хора, и веселите елфи. О, горко ми! Слушал съм много песни за битки и те винаги са ме карали да мисля, че и в поражението има нещо славно. А сега разбирам, че то е не само безславно, но и трагично.»