— Хайде, хайде, запазете спокойствие провикна се Гандалф. — Все още има време да обмислим нещата. Нека Даин, синът на Наин, дойде бързо при нас!
Тъй започна една битка, която никой не беше очаквал; тя бе наречена Битката на петте армии и беше наистина страховита. От едната страна се сражаваха Гоблините и Вълците, а от другата — Елфите, Хората и Джуджетата. Ето всъщност как стана всичко:
След смъртта на Великия гоблин на Мъгливите планини ненавистта на неговите близки и подчинени към джуджетата се разпали наново със страшна сила — те просто побесняха от яд. Вестоносци засноваха между градовете, поселищата и укрепените обиталища на гоблините, защото те бяха решили да завладеят напълно Севера. По тайни пътища се сдобиваха със сведения, а в планинските им подземия усилено се ковяха оръжия и се правеха приготовления за поход. Най-сетне от всички посоки — от хълмове и долини — към столицата, която се намираше в планината Гундабад, заприиждаха въоръжени до зъби гоблини. Те се движеха по подземните проходи или използваха прикритието на мрака, докато накрая се събра огромна армия, готова при първата голяма буря да връхлети ненадейно върху Юга. Нощ след нощ те препускаха като хали през планините и пристигнаха от север почти веднага след Даин. Дори и гарваните не знаеха за тяхното приближаване, докато те не се появиха в неравната местност, която отделяше Самотната планина от останалите възвишения. Не се знае доколко и Гандалф беше осведомен за това, но очевидно дори той не бе очаквал толкова скорошно нападение.
След като обсъди положението с Горския крал, с Бард и Даин — водачът на джуджетата, който бе побързал да се присъедини към тях (гоблините бяха всеобщ враг и при тяхната поява всички разпри се забравиха), Гандалф състави план за действие. Единствената надежда за успех бе те да се укрепят по двата високи склона откъм изток и юг, а след това да подмамят гоблините в долината между разклоненията на Планината. Този план обаче криеше една опасност; ако гоблините се окажеха толкова многобройни, че успееха да обкръжат цялата планина, тогава щяха да притиснат защитниците от всички страни. Въпреки това нямаше време да се съставя друг план или пък да се търси помощ отнякъде.
Скоро гръмотевичната буря отмина с грохот към югоизток. Облакът от прилепи продължаваше да лети ниско, наближи Планината и взе да кръжи над готовите за отбрана воини, като закриваше светлината и ги изпълваше със страх.
— Към Планината! — извика Бард. — Към Планината! Да заемем местата си, докато все още има време!
Елфите се укрепиха в скалистото подножие на южното разклонение, а на източното се разположиха хората и джуджетата. Бард и неколцина от по-пъргавите хора и елфи се изкачиха на върха на източното разклонение, за Да хвърлят поглед на север. Скоро видяха как земите в подножието на Планината просто почерняха от настъпващите пълчища. Не след дълго челните редици заобиколиха долния край на разклона и се втурнаха към Дейл. Това бяха най-бързите вълкоездачи, чиито крясъци направо раздираха въздуха. Неколцина смели мъже се изпречиха пред тях с намерението да ги възпрат, но повечето бяха повалени, а останалите се разбягаха във всички посоки. Както се бе надявал Гандалф, армията на гоблините, следвайки челните си редици, влетя стремително в долината и се втурна между разклоненията на Планината, за да търси врага. Безброй червени и черни знамена се залюляха безредно насам-натам.
Последва страховита битка, по-страховита от всички, които Билбо бе виждал някога. Макар за момента тя да му вдъхваше панически ужас, по-късно той най-много обичаше да си спомня и да разказва с гордост именно за нея, въпреки че неговото лично участие беше незначително. Всъщност Билбо си надяна вълшебния пръстен още в самото начало и по този начин се скри от погледа на врага, но не и изцяло от опасността. Такъв пръстен не може напълно да те предпази от нападението на гоблини, нито пък да възпре летящите към теб стрели и копия; той може само да ти помогне да станеш невидим, така че главата ти да не служи за постоянен прицел на вражеските стрелци и копиеносци.
Елфите първи се впуснаха в атака. Тяхната ненавист към гоблините е безпощадна и непримирима. Копията и мечовете им просветваха в мрака, сякаш от тях бликаха пламъци — такъв неукротим гняв владееше ръцете, които ги размахваха. Щом вражеската армия се стълпи в долината, елфите изсипаха отгоре й дъжд от стрели. Стрелите бяха последвани от стотици и стотици копиеносци, които се втурнаха ожесточено надолу и започнаха да нанасят удари. Прокънтяха оглушителни писъци. Скалите се обагриха с кръвта на гоблините.
Читать дальше