Глен Кук: Черният отряд

Навсякъде бяха пръснати кости. Кости на купчини, кости на камари, кости, подредени спретнато от някаква откачена твар. Странни бяха, приличаха на човешки, но на мен — като опитен лечител — ми се стори, че пропорциите им са необичайни. Сигурно щяха да се съберат поне петдесетина скелета. Навремето наистина здравата ги бяха натъпкали вътре, форвалака, много ясно, понеже Берил погребва престъпниците си, без да ги кремира.

Имаше и скорошни трупове. Преди да започна да кихам, преброих седмина мъртви войници. Носеха униформата на една от разбунтувалите се кохорти.

Извлякох навън най-близкото тяло, пуснах го, олюлях се няколко крачки встрани и повърнах шумно. Когато се посъвзех, се обърнах да разгледам трофея си.

Останалите стояха наоколо с позеленели лица.

— Не е оптическа измама! — каза Гоблин.

Тъпана кимна в знак на съгласие. Той беше най-потресен от всички. Гледката не би трябвало да го развълнува толкова , помислих си.

Мълчаливия се захвана за работа — някак си призова слаб повей на вятъра, който нахлу през вратата на гробницата и излетя обратно, понесъл бремето на прах и смрад на смърт.

— Добре ли си? — попитах Тъпана.

Той огледа медицинската ми чанта и ми махна да се разкарам.

— Ще се оправя. Просто стари спомени.

Дадох му минутка, после настоях:

— Какви?

— С Едноокия бяхме хлапета. Тъкмо ни бяха продали за чираци на Нтамо. От едно село в хълмовете дойде пратеник — той коленичи до мъртвия войник. — Тези рани са същите.

Бях втрещен. Нито едно човешко същество не убива по този начин, но пораженията изглеждаха внимателно преценени, творение на зъл разум, което ги правеше още по-ужасяващи.

Преглътнах, коленичих и се захванах с огледа. Мълчаливия и Гоблин пак се пъхнаха в гробницата. Гоблин търкаляше малка кехлибарена топка светлина в шепите си.

— Няма кръв — отбелязах.

— То я изпива — отвърна Тъпана. — И изяжда вътрешностите, когато му остане време.

Мълчаливия извлече навън още един труп и се шмугна обратно. Второто тяло беше разпорено от слабините до шията. Сърцето и черния дроб липсваха.

Точно като на жертвите, за които жреците бяха разправяли… — помислих си аз. Побиха ме тръпки.

Гоблин излезе от гробницата. Настани се на една счупена надгробна плоча и поклати глава.

— Е? — настоя Тъпана.

— Със сигурност е създание от плът и кръв. Не е номер на приятелчето — той махна с ръка към северняка, който неизменно обикаляше сред гъмжилото риболовни лодки и корабчета. — Тук са били запечатани петдесет и четирима. По-силните са изяли по-слабите. Този е бил последният оцелял.

Тъпана трепна като ударен.

— Какъв е проблемът? — попитах.

— Това, че тази твар е най-гнусната, най-хитрата, най-жестоката и най-лудата от цялата глутница.

— Вампири — промърморих. — В наши дни!

— Не е точно вампир! — възрази Тъпана. — Това е леопардлак, човек леопард, който върви на два крака денем и на четири — нощем.

За върколаци и мечколаци бях чувал. Селяните около родния ми град разправят такива небивалици. Но на басни за леопардлаци не се бях натъквал. Осведомих Тъпана за това.

— Човекът леопард идва от джунглите на далечния юг… — той зарея поглед към морето. — Трябва да ги погребват живи.

Мълчаливия измъкна поредния труп.

Кръвопиещи, дробохапващи леопардлаци. Древни слуги на мрака, изгарящи от хилядолетна омраза и глад. Оживял кошмар, така си е.

— Можете ли да се справите с него?

— Нтамо не успя. Никога няма да го стигна по майсторство, а той изгуби ръка и крак, докато се опитваше да убие млад мъжкар. Тук сме изправени пред стара женска. Злобна, жестока и умна. Възможно е четиримата заедно да я задържим. Но да я победим? Съмнявам се…

— Но ако ти и Едноокия познавате това…

— Не! — той се разтрепери и впи пръсти в барабана си толкова силно, че рамката изпука. — Не можем, казах ти!

Хаосът умря. Улиците на Берил станаха поразително тихи — като в изоставен град. Дори Бунтовниците се покриха, докато гладът не ги поведе към градските зърнохранилища.

Синдика се опита да окаже натиск върху Капитана. Той пренебрегна исканията му. Мълчаливия, Гоблин и Едноокия следяха чудовището, което действаше на чисто животинско ниво — засищаше дълголетния си глад. Разколниците обсадиха Синдика, настоявайки за защита.

Лейтенанта отново ни свика в офицерската столова. Капитана не губеше времето си.

— Положението е лошо — той закрачи насам-натам. — Берил иска нов Синдик. Всички фракции поотделно се обърнаха към Черния отряд с молба да не се намесва.