Глен Кук: Черният отряд

— А форвалака?

— Онази твар от гробницата? — гласът на емисаря звучеше като жената от твоите мечти, която мърка: „Ела“. — Възможно е да намеря работа и за нея.

— Ще я овладееш ли?

— Щом си изпълни задачата.

Сетих се за светкавицата, нарушила заклинанието за цялост на плочата, която беше устоявала на стихиите цяло хилядолетие. Няма начин да съм издал подозренията си, сигурен съм. Но емисарят се изкиска:

— Може би, лечителче. А може би не. Интересна загадка, нали? Сега се върнете при Капитана си. Вземете решение. Незабавно. Враговете ви са готови за действие…

И махайки с ръка ни отпрати.

— Просто занеси чантата! — изръмжа Капитана на Шекера. — След това си докарай задника тук.

Пратеникът му взе куриерската чанта и се изниза.

— Някой друг иска ли да спори? Вие, копелета, имахте шанс да се отървете от мен. Профукахте го!

Страстите се нажежаваха. След като получи уверението на легата, че ще го защити, ако Синдика пострада, Капитана направи контрапредложение. Именно този отговор Шекера трябваше да занесе на емисаря.

— Не знаеш какво правиш! — промърмори Тъпана. — Не знаеш с какво се захващаш!

— Ами осветли ме. Няма ли? Знахар, какво е положението навън?

Бях изпратен да огледам града.

— Жива чума, няма дума. Невиждана досега. Сигурно форвалака е заразоносител.

Капитана ме погледна намръщено.

— Лечителски приказки — уточних. — Заразата се разпространява отнякъде. А огнищата на чумата са точно около жертвите на звяра.

Предводителят ни изстена:

— Тъпан? Ти познаваш този звяр.

— Никога не съм чувал някой от тях да сее зараза. А и всички, които влязохме в гробницата, още сме здрави.

— Носителят няма значение! — намесих се аз. — Чума обаче има. И положението ще се влоши, ако хората не започнат да изгарят труповете.

— Не е проникнала в Бастиона — отбеляза Капитана. — Което оказва положителен ефект. Редовният гарнизон закъса откъм дезертьори.

— Много напрежение и злост се трупат в Квартала на стенанията — подхвърлих. — Хората са на ръба на нов взрив.

— Скоро ли?

— След два дни? В най-добрия случай — три.

Капитана задъвка устната си. Примката се затягаше все повече.

— Трябва да…

Един гарнизонен трибун изкрещя от другата страна на вратата:

— Пред портата се събира тълпа! Носят си и таран.

— Да вървим! — довърши Капитана.

Разпръснахме ги за броени минути, само с няколко метателни снаряди и кофи гореща вода. Те се разбягаха, като ни засипваха с обиди и проклятия.

Падна мрак. Останах на стената, загледан в далечните факли, които скитаха из града. Навалицата растеше, развиваше своя нервна система. Ако еволюираше до мозък, щеше да ни заклещи същинска революция.

В крайна сметка блуждаещите факли намаляха. Експлозията нямаше да избухне тази нощ. Може би утре, ако горещината и влажността станеха непоносими. След известно време долових подраскване вдясно от мен. После пощракване. Стържене. Тихо, тихо, но не беше плод на въображението. Приближаваше се… Изпълни ме ужас. Замръзнах на място като гаргойлите, накацали над портите. Бризът се превърна в арктически вихър.

Нещо прескочи назъбената стена. Червени очи. Четири крака. Тъмно като нощ. Черен леопард. Плавните му движения напомняха вода, която се спуска по склон. Котешките възглавнички безшумно затупкаха по стълбата и във вътрешния двор, където съществото изчезна.

Маймунката в подсъзнанието ми закопня да си обираме крушите на първото високо дърво, да крещим, да замеряме с екскременти и гнили плодове. Втурнах се към най-близката врата, избрах безопасен маршрут до покоите на Капитана и се самопоканих, без да чукам.

Намерих го на походното легло — с ръце под тила, втренчен в тавана. Една-единствена догаряща свещ осветяваше стаята.

— Форвалака е в Бастиона! Видях, че прескача стената… — писуках като Гоблин.

Той изсумтя.

— Чу ли ме?!

— Чух те, Знахар. Махай се. Остави ме на мира.

— Да, сър…

Така значи, самоизяждаше се. Отстъпих към вратата…

Писъкът беше пронизителен и продължителен, и безнадежден, и секна внезапно. Долетя от покоите на Синдика. Извадих меча си, метнах се през вратата — и се блъснах в Шекера. Той падна. Надвесих се над него, втрещен като идиот от светкавичното му завръщане.

— Влизай вътре, Знахар! — заповяда Капитана. — Да те убият ли искаш?

От покоите на Синдика се разнесоха още писъци. Смъртта не подбира.

Дръпнах Шекера в стаята. Спуснахме резетата и барикадирахме вратата. Задъхан, опрях гръб на стената и затворих очи.