Глен Кук - Черният отряд

Сива мълния прелетя през помещението, за секунда просветна безмилостен блясък и възстанови кланицата пред очите ми форвалака изпищя, този път от истинска болка. Точка за магьосниците.

Чудовището се засили към мен. Панически замахнах, когато профуча наблизо. Пропуснах. Звярът се извъртя, метна се във въздуха и се стовари върху магьосниците. Те го пресрещнаха с още едно огнено заклинание, форвалака наддаде вой. Изпищя човек. Звярът се загърчи на пода като агонизираща змия. Хората започнаха да го ръгат с пики и мечове. Тя скочи на крака и се втурна към изхода, който пазехме отворен за себе си.

— Идва! — викна Капитана на Лейтенанта.

Краката ми поддадоха под вълна от чисто облекчение. Чудовището си тръгна… Преди задникът ми да тупне на пода, Едноокия ме дръпна припряно.

— Хайде, Знахар! То рани Тъпана. Трябва да помогнеш!

Закуцах нататък — внезапно ме прониза болка. На единия ми крак имаше плитка драскотина.

— По-добре я почисти хубавичко — дадох си мъдър съвет — Тия нокти сигурно са мръсни.

Тъпана представляваше вързоп човешки останки. Гърлото му бе разкъсано, коремът му — разпорен. Ръцете и гърдите му бяха издрани до кост. Вярвате или не, още беше жив, но не можех да сторя нищо. Никой доктор не беше в състояние да му окаже помощ. Дори майстор магьосник, специализирал лечителство, не би успял да сглоби наново чернокожото джудже. Но Едноокия настояваше да опитам, тъй че опитвах, докато Капитана не ме извлече оттам — да помагам на тези, които още не са почукали на портите на смъртта. Когато тръгнах, Едноокия му се разкрещя.

— Я дайте насам светлина! — наредих.

В същото време Капитана събра невредимите от нашите и им заръча да отбраняват откритото преддверие.

Щом стана достатъчно светло, видях опустошението в истинския му размер. Бяхме оредели. Нещо повече, дузина братя, които са били на дежурство, също лежаха пръснати из помещението. С тях бяха паднали и мнозина от секретарите и съветниците на Синдика.

— Някой да е виждал Синдика? — поинтересува се Капитана. — Тук някъде трябва да е!

Той, Фитила и Брестака започнаха претърсване. Нямах особена възможност да следя хода му. Шиех и кърпех като луд, като мобилизирах всеки, който можеше да ми помогне. Раните от ноктите на форвалака бяха дълбоки и изискваха внимание и прецизност.

Кой знае как Гоблин и Мълчаливия успяха да успокоят Едноокия достатъчно, че да ми е от полза. Може и да го бяха омагьосали. Работеше в транс, криво-ляво запазил съзнание.

При първа възможност хвърлих око към Тъпана. Все още беше жив и стискаше малкия си барабан. Проклятие! Такава безподобна упоритост заслужава награда. Но как? Опитът ми просто не стигаше за подобен подвиг.

— Хей! — викна Фитила. — Капитане!

Вдигнах глава. Той почукваше по капака на един саркофаг с меча си.

Само че в саркофага нямаше труп. Оказа се каменна каса за скъпоценности от вида, който богаташите в Берил обожават. Предположих, че тази тежи поне двеста килограма, отвън беше пищно гравирана. По-голямата част от украсата обаче бе разрушена. Издраскана от нокти?

Брестака разби ключалката и вдигна капака. Хвърлих едно око към проснатия сред злато и скъпоценности мъж, обвил главата си с ръце, разтреперан. Брестака и Капитана се спогледаха мрачно.

Пристигането на Лейтенанта ме разсея. Той беше останал долу, докато започнал да се притеснява, че нищо не се случва. Форвалака не се беше появила.

— Претърсете кулата! — нареди му Капитана. — Сигурно е тръгнала нагоре.

Над нас имаше още няколко етажа.

Когато пак погледнах към сандъка, той бе затворен. Нашият господар не се виждаше никъде, Фитила седеше на капака и чистеше ноктите си с кинжал. Поместих очи към Капитана и Брестака. Стори ми се, че се държаха малко странно.

Те не биха довършили задачата на форвалака, нали? Не. Капитана нямаше да предаде идеалите на Отряда по този начин. Или щеше?

Не попитах.

Претърсването на кулата откри само кървава диря, която водеше до горната кула, където форвалака се бе скрила да събере сили. Макар и тежко ранена, бе успяла да се спусне по външната стена на кулата и да избяга.

Някой предложи да я проследим. Капитана отвърна твърдо:

— Напускаме Берил. Договорът ни изтече. Трябва да се измъкнем, преди градът да се обърне срещу нас.

И прати Фитила и Брестака да държат под око местния гарнизон. Останалите изнесоха ранените от Хартиената кула.

За няколко минути останах без надзор. Изкушението беше голямо, но устоях. Не исках да знам истината.