Глен Кук - Черният отряд

Постепенно галерата се очерта пред нас — зловещ, загадъчен силует, малко По-тъмен от околния мрак. Много преди да се доверя на зрението си, чувах приглушени от мъглата мъжки гласове, пукот на мачти, плясък на гребла. Нашата лодка опря нос в основата на спуснатия трап. Воят отекна отново.

Едноокия опита да се хвърли през борда. Удържахме го. Капитана заби ботуш в задника му.

— Даде ти се възможност да ни убедиш да не тръгваме, не успя. Тъй че го приеми като мъж!

Едноокия изкачи трапа след Лейтенанта, влачеше се като човек без грам надежда. Човек, който е оставил мъртвия си брат, а сега е принуден да се яви пред убиеца му, върху когото не е по силите му да стовари отмъщението си.

Открихме Братството сред купища снаряжение на горната палуба. Сержантите си пробиха път през бъркотията към нас.

Легатът се появи. Ококорих се. За пръв път го виждах изправен. Беше нисък . За миг се почудих дали изобщо е мъж. Гласовете му често подсказваха друго.

Той ни огледа с настоятелност, която подсказваше, че чете вдън душите ни. Един от офицерите му помоли Капитана да подреди хората колкото може по-сбито на претъпканата палуба. Екипажът на кораба бе настанен на централните плоски надстройки над отворената шахта, която минаваше от носа почти до кърмата, и от нивото на кърмата чак до най-долния ред гребци, които се пробуждаха с мърморене, дрънчене и тракане.

Легатът ни огледа. Спираше пред всеки войник и закопчаваше над сърцето му брошка със знак като този на корабното платно. Напредваше бавно. Преди да свърши, вече плавахме в открито море.

С приближаването на емисаря, Едноокия се разтреперваше все по-силно. Почти припадна, когато легатът му сложи брошката. Озадачих се. Каква беше причината за такъв ужас?

Притесних се, когато и моят ред дойде, но не се страхувах. Погледнах брошката, докато деликатните пръсти в ръкавици я закачаха на елека ми. Сребърен череп в сребърен кръг, изящно инкрустирани на черен фон. Ценен, макар и зловещ накит. Ако Едноокия не беше толкова потресен, щях да сметна, че обмисля как да го продаде най-скъпо.

Знакът вече ми се струваше смътно познат. Когато го видях на платното за пръв път, го приех за проява на показност и не му обърнах внимание. Дали случайно не бях чел или чул за него другаде?

— Добре дошъл на служба при Господарката, лечителю! — каза легатът.

Гласът му беше влудяващ. Не съвпадаше обаче с очакванията. Този път беше мелодичен, жизнерадостен, глас на млада жена, която прехвърля своя проблем на по-мъдра глава.

Господарката? Къде бях срещал тази дума, използвана по същия начин, с натъртване, сякаш е синоним на богиня? Една мрачна легенда от древни времена…

Вой на ярост, болка и отчаяние разтресе кораба. Стреснат, отделих се от строя и отидох до капака на въздушната шахта.

Форвалака беше затворена в голяма клетка в основата на мачтата. Обикаляше, изпробвайки поред всяка желязна решетка и в сенките като че ли се променяше недоловимо. За миг изглеждаше като атлетична, трийсетина годишна жена, в следващия приемаше формата на черен леопард, изправен на задни крака, който дращеше по стените на затвора си. Спомних си как легатът подхвърли, че можел да използва и чудовището.

Погледнах към него. И изведнъж споменът заля съзнанието ми. Дяволски чук изби ледени искри в дълбините на душата ми.

Разбрах защо Едноокия не иска да прекоси морето. Древното зло от севера…

— Мислех, че сте измрели преди триста години.

— Не познаваш добре собствената си история! — засмя се легатът. — Не бяхме избити. Само оковани и погребани живи… — в смеха му зазвънтяха истерични нотки. — Оковани, погребани и в края на краищата освободени от един глупак на име Боманц, Знахар.

Приклекнах до Едноокия, който скри лице в шепи.

Легатът — ужасът на име Ловеца на души от древните предания, дявол по-зъл от дузина форвалака — се закикоти като обезумял. Екипажът му раболепно се подхилваше. Голям майтап, да вербуваш Черният отряд в служба на злото. Голям град превзет с помощта на подкупени с обещание за чест негодници. Наистина вселенска шега!

Капитанът се настани до мен.

— Обясни ми, Знахар.

Подех разказа за Владичеството, и за Властелина и за неговата Господарка. Тяхната власт създала империя на злото, каквато няма равна и в Ада. Разказах му за Десетте, Които Били Покорени (един от тях беше Ловеца на души) — Десет велики магьосника, почти полубогове в уменията си, които били победени от Властелина и подчинени да му служат. Разказах му и за Бялата роза, жената генерал, която свалила Владичеството, но чиято мощ не стигнала да унищожи повелителя, половинката му и Десетте. Успяла само да ги погребе до един в запечатана с магия могила — някъде из северните земи отвъд морето.