Глен Кук - Черният отряд

Измъкнахме се по време на суматохата. Едноокия виеше и се кискаше чак до казармите.

Капитана се втренчи в нас. Стояхме пред голямата каменна маса, около която спокойно можеха да се настанят двайсетина души и се облягахме един на друг. Едноокия още страдаше от нередовни пристъпи на кикот. Дори Лейтенанта не успяваше да се преструва на сериозен.

— Пияни са — каза му Капитана.

— Пияни сме — съгласи се Едноокия. — Ние сме очевидно, несъмнено, отвратително пияни.

Лейтенантът го смушка в бъбреците.

— Седнете, момчета. И се помъчете да се държите както подобава, докато сте тук.

Тук беше изящен парк, на социални километри над последното ни местоназначение. Тук дори курвите бяха титулувани. За саждения и чудеса на парковото строителство разчупваха пейзажа в уединени градини с езерца, морави и каменни алеи. Във въздуха се носеше всепоглъщащият аромат на цветя.

— Доста луксозно за нашия вкус — отбелязах.

— Какъв е поводът? — попита Лейтенанта. Ние се олюлявахме към столовете си.

— Ние сме гости. Дръжте се като такива…

Пръстите му се заиграха с брошката над сърцето му — свидетелство, че се ползва от подкрепата на Ловеца на души. Всички получихме такива, но рядко ги слагахме. Жестът на Капитана подсказваше, че трябва да поправим пропуска си.

— Гости на Покорения? — попитах, като се борех с въздействието на бирата. Това трябваше да влезе в Аналите.

— Не. Просто тук е прието да демонстрираш открито на кого служиш…-той посочи с ръка.

Всички в пряка видимост носеха брошка, която обявяваше присъединяването им към един или друг от Покорените. Различих няколко: Оплаквача, Нощната сянка, Приносителя на бури, Хромия.

— Домакинът ни иска да се запише в братството.

— Иска да влезе в Черния отряд? — повтори Едноокия. — Че какво не му е наред на горкия?

От години в редиците ни не бяха постъпвали новобранци. Капитанът сви рамене и се усмихна.

— Имало едно време и шаман, който тръгнал с братята.

— И оттогава насетне съжалява — изръмжа Едноокия.

— Тогава защо е още тук? — попитах.

Магьосникът премълча. Никой не напуска братството другояче, освен с краката напред. Екипиран с вечен дом.

— Какъв е той? — попита Лейтенанта.

Капитана затвори очи.

— Необикновен. Може да се окаже полезен. Харесвам го. Но — съдете сами. Ето го! — и вдигна пръст към един мъж, който оглеждаше градините.

Дрехите му бяха сиви и дрипави, с кръпки. Беше среден на ръст, жилав, смугъл. Тъмна красота. Предположих, че наближава трийсетте. Не предразполагаше… Всъщност не. По-изпитателният взор разкриваше нещо поразително. Напрегнатост, безизразно лице, странна стойка. Не беше впечатлен от градините.

Хората ни го огледаха, и сбръчкаха нос. Не виждаха мъжа, а само парцалите му, отвращението им беше осезаемо. Не стига, че ни вкараха тук, ами ще събираме дрипльовците…

Един лакей във великолепна ливрея се приближи да му покаже входа, през който очевидно бе влязъл погрешка. Мъжът тръгна към нас, подминавайки лакея, все едно не съществуваше. В движенията му се долавяше някаква скованост, отсеченост, която подсказваше, че се възстановява от скорошни рани.

— Капитане?

— Добър ти ден! Седни.

Тромав генерал се отдели от ятото старши офицери и изящни млади момичета. Направи няколко крачки към нас, подвоуми се изкушаваше се да сподели предразсъдъците си.

Познах го. Лорд Джалена. Изкачил най-високото възможно стъпало за човек, който не е от Десетте, Които Били Покорени. Лицето му бе подпухнало и зачервено. Ако Капитана го забеляза, се престори на разсеян и започна:

— Господа, това е… Гарвана. Той иска да се присъедини към нас. Не се казва така по рождение, но няма значение. Никой от вас не се е записал с истинското си име. Представете се и задайте въпросите си.

Имаше нещо странно в този мъж. Очевидно бяхме негови гости. Не се държеше като уличен просяк, но изглеждаше здраво затънал.

Лорд Джалена пристигна, като пуфтеше. Ръчичките ме засърбяха да прекарам свиня като него през половината от онова, с което товари войниците си. Намръщи се на Капитана.

— Сър — изрече накъсано, — връзките ви са такива, че не мога да ви изгоня, но… Градините са за изискано общество. От двеста години насам. Не допускаме…

Капитана го награди със саркастична усмивка.

— Но аз съм гост, милорд. И ако не одобрявате присъствието ми, оплачете се на моя домакин… — отвърна любезно и посочи Гарвана.

Джалена се обърна към него.