Глен Кук - Черният отряд

— Бъдете разумен — предложи Капитана. — Берил премина точката, от която връщане назад няма. По улиците цари хаос. Всеки опит да се възобнови реда е обречен на провал. Сега лек е самата болест.

Това ми хареса. Бях намразил Берил.

Синдика се затвори в черупката си.

— Форвалака още е на свобода. А този северен лешояд чака край острова.

— Край Острова, казвате? — стресна се от унеса си Тъпана.

— Чака да запълзя в краката му!

— Интересно — дребният магьосник отново потъна в полудрямка.

Капитана и Синдика поспориха за условията на нашия договор. Извадих копие от съглашението. Господарят ни мрънкаше „Да, ама…“ на всяка клауза. Несъмнено искаше да се противопостави, ако легатът започнеше да го поставя натясно. Брестака захърка. Капитана ни освободи и продължи да се пазари с господаря ни.

Предполагам, че седем часа нощен сън минават за почивка. Не удуших Тъпана, когато ме събуди. Но мрънках и врънках, докато не прибягна до заплаха, че ще ме превърне в магаре и ще ме изтъпани пред Портите на Зората. Чак тогава се облякох и когато двамата се присъединихме към дузина наши, осъзнах, че нямам грам представа какво става.

— Ще оглеждаме една гробница — обясни Тъпана.

— Ъ? — рядко се случва да съм си наточил ума като бръснач рано заран.

— Ще идем до Хълма на некропола да хвърлим едно око на гробницата на форвалака.

— Я чакай малко…

— Изплаши ли се? Винаги съм подозирал, че си страхливец, Знахар.

— Ама за какво говориш?

— Не се безпокой. Ще те придружават трима магьосници, чието единствено занимание е да ти сменят пеленките. Едноокия също щеше да дойде, но Капитана държи поне един от нас да се навърта около него.

— Исках да попитам защо!

— За да проверим дали съществуват вампирите. Възможно е да ни разиграват от онзи страховит кораб.

— Добър номер. Как не се сетихме по-рано?

Заплахата от форвалака бе свършила повече работа и от тежковъоръжена армия. Бунтовете бяха потушени.

Тъпана кимна. Прокара пръсти по-малкия тамтам, откъдето идваше прякорът му. Отбелязах си да не забравя точните му думи.

Градът беше спокоен като след полесражение. И досущ като бойно поле бъкаше от смрад, мухи, мародери и трупове. Чуваше се само тропането на ботушите ни и — веднъж — се разнесе скръбният вой на тъжно куче, застанало на пост над поваления си господар.

— Цената на реда — промърморих и се опитах да прогоня кучето, което не помръдна.

— Цената на хаоса — противопостави ми се Тъпана. Туп по барабанчето. — Не е едно и също, Знахар.

Хълмът на некропола беше по-висок от възвишението, където е издигнат Бастионът. Горната ограда, до която са построени мавзолеите на богаташите, разкриваше гледка към северняшкия кораб.

— Просто чака — каза Тъпана. — Точно както Синдика рече.

— Защо направо не нападнат? Какво ще ги спре?

Магьосникът сви рамене. Никой не се намеси в разговора.

Стигнахме знаменитата гробница, за която се носеха слухове и се разказваха легенди. Беше много, много древна, поразена от светкавица и белязана със следи от инструменти. Една от дебелите дъбови врати висеше на пантите си. Трески и парчета бяха пръснати на двайсетина метра наоколо.

Тримата магьосници сближиха глави. Момчетата се майтапеха, че така на всичките им се събира един мозък. Гоблин и Мълчаливия заеха позиции на няколко стъпки от двете страни на вратата. Тъпана тръгна напред. Задуши въздуха като готов за атака бик, намери точното място, присви се и размаха странно ръце — пародия на майстор на бойните изкуства.

— Що не отворите вратата, глупаци? — изръмжа. — Идиоти! Трябваше тъкмо идиоти да взема… — бум-бум по барабана. — Стоят и си бъркат с пръст в носа!

Неколцина от нас хванаха изкъртената врата и я дръпнаха. Беше твърде разбита, но поддаде достатъчно. Тъпана потупа барабана си, нададе зловещ писък и се метна вътре. Гоблин скочи през прага след него. Мълчаливия бързо се плъзна през пролуката след тях.

В гробницата Тъпана изписка задавено и се разкиха. Запрепъва се навън очите му сълзяха, бършеше носа си с опакото на дланта. Когато заговори, гласът му прозвуча, все едно е зле настинал:

— Не е било номер! — а абаносовата му кожа беше посивяла.

— Какво искаш да кажеш? — притиснах го аз.

Той махна с ръка. Гоблин и Мълчаливия още бяха в гробницата. И те започнаха да кихат.

Пристъпих предпазливо към вратата и надникнах. Не виждах нищичко. Само прашинки танцуваха в снопа слънчеви лъчи, който нахлуваше през пролуката. Тогава влязох. Очите ми постепенно се адаптираха към тъмнината.