Глен Кук: Черният отряд

— Какво толкова тайнствено прави, по дяволите? — попитах магьосника, когато се върна, повлякъл дрипав чувал.

Той се ухили безмълвно. Мълчалив си е и мълчалив ще си остане.

Кръчмата се наричаше „Вълнолома“ и беше удобно свърталище. Не една вечер бях прекарвал тук. Милосърдния разпредели трима на задната врата и остави още четирима до двата прозореца. Други двама изпрати на покрива. В Берил всички къщи имат таванска капандура. През лятото хората спят горе. После въведе останалите през официалния вход на „Вълнолома“.

Взводният ни беше въз дребен, нахакан тип, който много обичаше драматичните щрихи, фанфари трябваше да предшестват появата му.

Тълпата замръзна с очи, вперени в нашите щитове, извадените ни мечове и безпощадните ни лица, които се виждаха през прорезите на забралата.

— Веръс! — изрева Милосърдния. — Довлечи си задника тук!

Дядото на семейството, което държеше кръчмата, изникна отнякъде. Запромъква се странично към нас като помияр, очакващ ритник. Посетителите зашепнаха помежду си.

— Тишина! — изгърмя гласът на Милосърдния.

Изтръгваше страхотен рев от дребното си тяло.

— С какво можем да ви помогнем, почитаеми господа? — попита възрастният мъж.

— Доведи синовете и внуците си тук, Сини!

Заскърцаха столове. Един войник тръшна извадения си меч на плота пред себе си.

— Не мърдайте! — нареди Милосърдния. — Просто довършете обяда си. След час ще ви пуснем на свобода.

Старецът затрепери.

— Не разбирам, господине. Какво сме сторили?

— Добре се преструваш на невинен! — зловещо се ухили Милосърдния. Забавляваше се от все сърце. — Убийство, Веръс! Две обвинения в убийство с отрова! И два опита за убийство с отрова! Магистратите постановиха наказанието на робите.

Милосърдния не се числеше сред любимците ми. Никога нямаше да надрасне хлапака, който къса крилцата на мухите.

Наказанието на робите се изразяваше в публично разпъване на кръст, след това те оставяха да храниш лешоядите. В Берил не кремират само престъпниците, а понякога дори и не ги погребват.

От кухнята се разнесе врява. Някой се опитваше да се добере до задната врата. Нашите хора му се противопоставяха. Напрежението в кръчмата избухна. Вълна от човешки тела, размахваща ножове, се стовари върху ни. Притисна ни към вратата. Невинните очевидно се страхуваха, че ще бъдат осъдени наред с виновните. Правосъдието в Берил е бързо, грубо и сурово. Рядко предоставя на подсъдимия възможност да се оправдае.

Кинжал се плъзна под щит. Един от нашите рухна. Не съм кой знае какъв боец, но заех неговото място. Милосърдния подметна хаплива забележка, която не разбрах.

— Пропиля шанса си да се озовеш в рая — контраатакувах аз. — Никога няма да видиш името си в Аналите.

Глупости! Нали ти не пропускаш нищо!

Дузина граждани паднаха. Локви кръв се събираха във вдлъбнатините по пода. Отвън се трупаха зяпачи. Всеки миг някой любител на приключения щеше да ни нападне в гръб.

Нечия кама одраска Милосърдния и това изчерпи търпението му. Мълчаливи!

Мълчаливия вече вършеше работата си, но нали беше мълчалив. С една дума — никакъв звук, много малко показност или ярост.

Посетителите на кръчмата започнаха да шамаросват лицата си и да размахват юмруци във въздуха. Не след дълго ни забравиха. Подскачаха. Танцуваха. Дращеха гърбовете и задните си части, като квичаха и виеха сърцераздирателно. Неколцина припаднаха.

— Какво им стори, по дяволите? — полюбопитствах аз.

Мълчаливия оголи острите си зъби в усмивка и махна с тъмната си лапа пред лицето ми. Изведнъж видях „Вълнолома“ в леко променена перспектива.

Оказа се, че в чувала, който той довлече от извънградската си разходка, беше пъхнато едно от онези стършелови гнезда, на които — ако нямаш късмет — можеш да се натъкнеш в горите южно от Берил. Обитателите му представляваха подобни на земна пчела чудовища, които селяните наричат голобради стършели. Отвратителният им нрав няма равен на себе си в цялата природа и бързо усмири тълпата в кръчмата, без да притесни нашите момчета.

— Отлична работа, Мълчаливи! — заяви Милосърдния, след като изля яда си върху неколцина злочести клиенти. Оцелелите изкара вкупом на улицата.

— Прегледах нашия ранен брат, докато невредимите войници довършваха ранените. Милосърдния наричаше това „да спестим на Синдика разноските за съдебен процес и палач“. Мълчаливия — все още усмихнат — ги наблюдаваше. И той не ми е особено симпатичен, въпреки че рядко участва пряко в икономията.