Глен Кук - Стоманени сънища

А имаше ли значение? Нямаше вид, че може да помогне с нещо.

Лежах на дясната си страна, облегната на лакет. Усещах боцкане в пръстите. Ръката ми бе изтръпнала, но „тресчиците“ ми напомняха, че откакто слязохме под пояса на света, дарбата ми проявяваше признаци на съживяване. От седмици не бях имала възможност да я изпробвам.

Трябваше да предприема нещо — в противен случай те щяха да го сторят. Мечът бе на педя от ръката ми…

Златния чук.

Това бе заклинание за деца, упражнение, а не оръжие — точно както и касапският нож не е оръжие. Някога щеше да е нищо работа — все едно да бутнеш камък. Сега беше трудно, както обикновеният говор за жертвата на мозъчен удар. Опитах се да оформя наум заклинанието. Каква мъка! Яростната мъка да знаеш какво трябва да правиш и да си неспособен да го сториш.

Но се получи. Почти както едно време. Смаяна, доволна, аз изрекох властните думи, раздвижих пръсти. Мускулите ми помнеха!

Златния чук се оформи в лявата ми ръка.

Скочих, метнах го, вдигнах меч. Бляскавият чук полетя и порази целта. Войникът изквича като заклано прасе и се опита да го отблъсне. Чукът се отпечата на гърдите му.

Беше миг на екстаз. Успехът с тази глупава детска магийка бе огромна победа над осакатяването ми.

Тялото ми не откликваше на моята воля. Твърде вцепенена, твърде изтощена и пребита, за да се бия, аз се опитах да нападна и втория войник, но само залитнах към него. Той зяпна, а после побягна. Смаях се.

Зад гърба ми се разнесе звук — като прокашляне на тигър.

Някакъв мъж, появил се изневиделица, слизаше надолу по клисурата. Той хвърли нещо. Бягащият войник се катурна, падна по очи и не помръдна повече.

Излязох из шубрака и се разположих така, че да мога да наблюдавам убиеца и мръсния роб, който се бе прокашлял като тигър. Убиецът бе едър здравеняк, облечен в дрипава униформа на талиански легионер.

Дребосъкът бавно се измъкна иззад шубрака и огледа моята жертва. Беше изумен. Каза нещо на талиански с извинителен тон, а после се обърна развълнувано и бързо на непознат за мен диалект към едрия, който вече претърсваше жертвата си. Разбрах тук-там по няколко думи — всички звучаха религиозно, но в този контекст не ми станаха ясни. Не можех да проумея дали говори за мен или слави боговете си. Долових „Предречената“ и „Дъщеря на нощта“, „Невестата“ и „Годината на черепите“. Бях чувала и преди за „Дъщерята на сенките“ и „Годината на черепите“ в религиозните брътвежи на твърде набожните талианци, но не знаех какво означават те.

Здравенякът изсумтя. Не беше въодушевен — само изпсува мъртвия войник и го срита.

— Нищо.

Дребният се заумилква:

— Прощавайте, Господарке. Цяла сутрин трепем тия кучета и се опитваме да посъберем малко плячка, ама те са по-бедни и от мен, докато бях роб.

— Познаваш ли ме?

— О, да, Господарке. Дамата на капитана. — Той наблегна на последните две думи, произнесе ги подчертано и тежко. После се поклони три пъти — всеки път десният му палец и показалец докосваха триъгълника от черно платно, подаващ се над набедрената му препаска. — Ние стояхме на стража, докато вие спяхте. Трябваше да се досетим, че нямате нужда от закрила. Простете ни дързостта.

О, Богове, как вонеше той.

— Други видяхте ли?

— Да, Господарке. Неколцина, отдалече. Повечето бягаха.

— А войниците на Сенчестите господари?

— Търсят, но без въодушевление. Господарите им не са изпратили мнозина. Хиляда като тия свине — той посочи мъжа, когото бях повалила. Другарят му претърсваше трупа. — И няколкостотин конници. Сигурно върлуват из града.

— Могаба ще им стъжни живота, ако може, и ще спечели за останалите време да офейкат.

Едрият се обади:

— И по тоя жабок няма нищо, джамадар.

Дребосъкът изсумтя.

Джамадар? Това е талианската дума за „капитан“. Дребният я бе използвал малко по-рано с друга интонация, когато ме нарече „Дамата на Капитана“.

— Видяхте ли капитана? — попитах.

Двамата се спогледаха. Дребосъкът заби поглед в земята.

— Капитанът е мъртъв, Господарке. Загина, докато се опитваше да събере войниците около знамето. Рам го е видял. Стрела пронизала сърцето му.

Седнах на земята. Нямаше какво да кажа. Знаех го. И го видях с очите си. Но не желаех да го повярвам. Осъзнах, че до този миг бях таила някаква надеждица да греша.

Невъзможно да чувствам такава загуба и болка. Да върви по дяволите Знахаря, та той беше само един мъж! Как успях да се обвържа толкова? Никога не бях имала намерение да се задълбочавам.