Глен Кук - Стоманени сънища

Така доникъде нямаше да стигнем. Станах.

— Изгубихме една битка, но войната продължава. Господарите на сенките ще се разкайват за деня, в който са решили да нападнат Талиос. Как се казвате?

— Аз съм Нараян, Господарке — представи се дребосъкът и се ухили. От тази усмивка направо ми призля. — Това име е същински майтап с мен. Шадарско е. — Очевидно той изповядваше култа към Гуни. — Да приличам на такъв? — И той извъртя глава към другия, който беше шадар. Повечето от последователите на култа към Шадар бяха високи, космати здравеняци. Този имаше глава като кълбо от разкривена тел, сред която се пулеха очи. — Продавах зеленчуци, преди Господарите на сенките да дойдат в Гондовар и да поробят всички, оцелели след битката за града.

Това бе станало преди ние да пристигнем в Талиос — предната година, когато Лебеда и Корди се бяха мъчили с всичките си немощни сили да отблъснат първото нахлуване.

— Защо той те нарече джамадар?

Нараян погледна Рам, ухили му се с уста, пълна с развалени зъби, приведе се към мен и прошепна:

— Рам не е много умен. Як е като вол, да, и няма умора, ама загрява бавно.

Кимнах, но отговорът му не ме задоволи. Тези двамата бяха доста странни птици. Шадар и Гуни не се омешваха. Шадар се смятат за по-важни от всички. Да си другаруваш с някой Гуни се смяташе за покваряване на духа. А Нараян бе Гуни от низшите касти — но Рам се държеше уважително с него.

Никой от тях не таеше някакви отявлено непочтителни желания спрямо мен. В този миг всеки спътник бе за предпочитане пред самотното пътуване.

— Трябва да тръгваме — казах им. — Може и други да дойдат… Той какво прави?

Рам беше награбил един тежък камък и трошеше костите на краката на убития от него мъж. Нараян му подвикна:

— Стига, Рам! Тръгваме!

Рам като че се озадачи. Замисли се, после вдигна рамене и хвърли камъка. Нараян не ми обясни защо прави така. Само ми съобщи:

— Тази сутрин видяхме една доста голяма група, към двайсетина души. Може би ще успеем да ги настигнем.

— Би било някакво начало. — Осъзнах, че умирам от глад. Не бях яла отпреди битката. Поделихме си храната, която взех от мъртвия слон. Не ни засити особено. Рам й се нахвърли като на богата гощавка — сега бе съвсем безразличен към труповете.

Нараян се усмихна.

— Виждате ли го? Вол! Хайде, Рам, вземи доспехите й!

Два часа по-късно на върха на един хълм се натъкнахме на двайсет и трима бегълци. Бяха съкрушени и безжизнени, и затова не им пукаше особено дали ще успеят да се измъкнат. Малцина все още носеха оръжията си. Не разпознах никого от тях. Нищо чудно, бяхме влезли в битка с четирийсетхилядна войска.

Те ме познаха. Държанието и духът им моментално се промениха. Зарадвах се, че видях надеждата да разцъфва в душите им. Те станаха и почтително склониха глави.

От върха на хълма виждах града и равнината. Войските на Сенчестите напускаха хълмовете — очевидно се оттегляха. Добре. Щяхме да имаме малко време, преди да нахлуят отново.

Огледах по-внимателно мъжете.

Вече ме бяха приели. Това също бе добре.

Нараян бе започнал да говори поотделно с всеки. Някои като че се бояха от него. Защо? В този дребосък имаше нещо странно.

— Рам, запали ни огън. Искам много пушек.

Той изсумтя, привика още четирима и ги поведе надолу по хълма да събират дърва.

Нараян притича — пак беше пуснал онази усмивка. Следваше го един стряскащо плещест мъж. Повечето талианци са толкова слаби, та чак мършави. Този нямаше никакви мазнини по себе си — имаше телосложение на мечок.

— Това е Синдху, Господарке — познавам го по славата му. — Синдху се поклони леко. Не приличаше на веселяк. Нараян додаде: — Той ще ни е добър помощник.

Забелязах на кръста на Синдху червен триъгълник. Той беше Гуни.

— Ще съм признателна за помощта ти, Синдху. Вие двамата, стегнете тая тайфа и вижте с какви ресурси разполагаме.

Нараян се ухили, поклони се леко и подбра нанякъде новия си приятел.

Седнах с кръстосани крака встрани от останалите, с лице към града, и се изключих от света. Златния чук се бе получил лесно. Щях да опитам пак.

Призовах остатъка от дарбата си. В шепите ми се оформи огнено зърно. Моят дар се завръщаше.

Не е по силите ми да изразя колко се радвам.

Съсредоточих се върху конете.

Половин час по-късно грамаден черен кон се появи изневиделица и препусна право към мен. Мъжете се впечатлиха.

Също и аз. Не очаквах да успея. А този жребец бе едва първият от четирите, които трябваше да дойдат. Когато изникна и четвъртият, към нас се бяха присъединили още стотина души. Билото на хълма гъмжеше от народ.