Глен Кук - Стоманени сънища

Събрах ги.

— Войници, ние загубихме една битка. Някои от вас са загубили и своя дух. И това е понятно. Вие не сте израсли в традицията на войни. Но тази война все още не е загубена, и няма да свърши, докато един от Господарите на сенките е все още жив. Ако не ви стиска да издържите, стойте далеч от мен. По-добре ще е да си тръгнете още сега, защото после няма да ви пусна.

Те си размениха тревожни погледи, но никой не посмя да потегли сам.

— Ще поемем на север. Ще съберем храна, оръжие и хора. Ще се обучаваме. И някой ден ще се върнем. И тогава Господарите на сенките ще решат, че портите на ада са се разтворили. — Все още никой не бе дезертирал. — Потегляме утре призори. Ако тогава сте с мен, с мен сте завинаги. — Опитвах се да им внуша увереността, че бихме могли да вкараме света в ужас.

Когато си легнах да спя, Рам зае пост наблизо — мой телохранител, независимо дали го исках или не.

Унесох се в сън, докато се чудех какво ли е станало с четирите черни жребеца, които не откликнаха. Доведохме на юг осем от тях. Те бяха специално отгледани в зората на империята, която бях изоставила. Един такъв бе по-ценен и от сто души.

Долавях шепот и чувах да повтарят думите, които бе произнесъл Нараян. Те караха повечето мъже да тръпнат от ужас.

Забелязах, че и Рам носеше сгъната кърпа. Неговата беше жълта. Той не се отнасяше към нея толкова придирчиво като Нараян и Синдху. Трима мъже, изповядващи две религии, всеки от тях с цветна кърпа. Какво ли значеше тя?

Нараян поддържаше огъня. Беше сложил постове и налагаше скромна дисциплина. Изглеждаше, общо взето, твърде организиран за търговец на зеленчуци и бивш роб.

Мрачният сън, същият като предишните, бе особено ярък, макар че, когато дойде денят, аз си припомнях само някакъв глас, който ме зовеше. Това ме тревожеше — но реших, че разумът ми играе номера.

Някъде, някак си нощта бе възнаградила Нараян с достатъчно плячка, че да има по няколко залъка на закуска за всеки.

Призори, след като получих известия, че вражата кавалерия приближава хълмовете, поведох тълпата, както бях обещала. Като се имат предвид обстоятелствата, дисциплината ме изненада приятно.

Пръстен от хълмове опасва Деджагор. Равнината е по-ниска от земята отвъд тях. Само сухият климат пречи на този басейн да се превърне в езеро. Течението на две реки е било отчасти отклонено за напояване на нивите по хълмовете и за водоснабдяването на града. С бандата се придържах покрай един от каналите.

Господарите на сенките се тревожеха за Деджагор. Докато не ме притискаха, аз нямах за цел да завладея голяма земна площ. Бъдещето, което бях избрала, нямаше да ми се даде лесно. Възможността врагът да се появи насърчаваше дисциплината. Надявах се да я поддържам жива, докато успея да наложа някои положителни навици.

— Нараян, имам нужда от съвета ти.

— Господарке?

— Няма да ни е лесно да ги задържим на едно място, щом веднъж се почувстват в безопасност — винаги говорех така, сякаш той, Рам и Синдху бяха продължения на самата мен, а те никога не възразяваха.

— Знам, Господарке. Искат да се прибират. Приключението свърши. — Той пусна онази своя усмивка. Вече ми се повдигаше от нея. — Опитваме се да ги убедим, че са част от нещо предначертано, но има сума ти неща, от които трябва да се отучат.

Така си и беше. Талианската култура представляваше религиозна бъркотия, която дори не бях и започнала да проумявам, оплетена в кастови системи, които нямаха никакъв смисъл. Задавах въпроси, но никой не разбираше. Всичко беше, както си беше и си беше така открай време. Изкушавах се да обявя тази бъркотия за отживелица, но не притежавах тази власт. Не я притежавах и на север. Някои неща не могат да бъдат заличени чрез диктат.

Продължих да задавам въпроси. Ако успеех да разбера системата поне малко, бих могла да я манипулирам.

— Трябват ми надеждни хора, Нараян. Мъже, на които да мога да разчитам на всяка цена. Искам да ми ги намериш.

— Както казвате, Господарке, така и иде бъде. — Той се ухили. Може би тази усмивка представляваше защитна реакция, която беше научил като роб. И все пак… Колкото повече опознавах Нараян, толкова по-зловещ ми изглеждаше.

И все пак защо? Той беше един прост талианец от низшите касти. Зеленчукопродавач, който имаше жена и деца, а вече и няколко внучета, доколкото знаеше. Един от онези типове, съставляващи гръбнака на нацията — кротки и вкопчили се здраво в живота. През половината време се държеше така, сякаш съм любимата му щерка. Кое му беше толкова зловещото?