Глен Кук - Стоманени сънища

Принцът въздъхна.

— Права си. Но не вдигай шум. Държат се по-добре, когато си мислят, че ти ги държиш под око.

— Последния път не им липсвах.

— Не ме оставяй на произвола на съдбата. Трудно ще мога да се оправя с тях, когато знаят повече от мен.

— Аз ще ги държа извън равновесие — тя го потупа по рамото. — Иди ги шокирай с това, че си размислил. Вкарай ги в строителна треска. Прояви благосклонност към онзи култ, който се прояви като най-работлив. Накарай ги да се хванат за гърлата и да се изколят взаимно.

Прабиндрахът се усмихна по момчешки. Точно тази игра обичаше той. Това беше начинът да натрупаш власт — да накараш свещениците да се разоръжат.

Това бе едно твърде странно малко шествие. Оглавяваше го нещо черно, което само не можеше да реши дали е дънер или човек с твърде странно телосложение, понесъл сандъче под мишница. Зад него един мъж се носеше на няколко педи над земята с краката напред, в разчекната, доста неизящна поза. Гръдта му бе пронизана от стрела, която се подаваше откъм гърба му. Все още беше жив, ала береше душа.

Подир реещия се във въздуха мъж се носеше друг, пронизан от копие — на десетина стъпки по-нагоре от него, жив, ала гърчещ се от болки. От време на време започваше да се мята като животно със счупен гръбнак. Следваха го два коня без ездачи — и двата черни жребци, по-грамадни от всеки боен товарен кон.

Над тях кръжаха стотици гарвани — прелитаха и отлитаха като разузнавачи.

Шествието изкачи хълмовете източно от Стормгард по здрач. Веднъж спря и застина неподвижно за двайсет минути, докато го отмине разпръсната тълпа от талиански бежанци. Ала те не видяха нищо — магията го скриваше.

След падането на нощта колоната потегли. Гарваните продължаваха да кръжат — те оформиха ариергард и се оглеждаха за нещо. На няколко пъти се разграчиха подир движещи се сенки, но бързо се успокоиха. Фалшива тревога?

Спряха на десет мили от обсадения град. Създанието, което ги предвождаше, часове наред събира подпалки и сухи дърва и ги трупа в дълбока пукнатина в гранитния склон. После сграбчи плаващото във въздуха копие, издърпа жертвата си и я разсъблече.

Щом маската падна, горестен, далечен шепот възкликна „Този не е от Покорените!“.

Гарваните се разкрещяха продрано. Дали спореха, или се караха?

— Кой си ти? Какъв си? Откъде идеш? — попита водачът.

Раненият не отговори. Може би нямаше сили. Или не знаеше езика. А може би не бе лесно да го прекършиш.

И мъченията не изтръгнаха отговор от него.

Инквизиторът метна мъжа върху купа дърва и махна с ръка. Дървата пламнаха. Дънерът пазеше с копието жертвата си да не избяга. В горящия мъж сякаш се таеше бездънен кладенец от енергия.

Тук бе замесена магия.

Горящият мъж бе от Господарите на сенките — Лунна сянка. Войската му възтържествува край Стормгард, ала собствената му участ бе безславна.

Шествието продължи чак след като Господарят на сенките изтля, а огънят се превърна в пепел и тя изстина. Дънерът я събра и по пътя я разхвърли — шепа подир шепа.

Мъжът, пронизан от стрела, се люшкаше подир дънера. Най-отзад вървяха жребците.

Гарваните продължаваха да патрулират. Веднъж някаква едра твар, прилична на котка, се приближи твърде много до тях и те пощуряха. Дънерът стори нещо мистично и черният леопард се отдалечи разсеяно.

Крехка фигура в пищни черни доспехи се гърчеше диво. Един труп се строполи от затисналия я куп мъртъвци. Промяната в тежестта й позволи да се измъкне изпод камарата. Свободна, тя полежа неподвижно няколко минути, дишайки тежко в гротескния си шлем. После седна.

След минута фигурата се освободи от ръкавиците и изпод тях се показаха нежни ръце. Тънки пръсти разкопчаха закопчалките на шлема и той също падна.

Дълга черна коса заструи около лице, което би спряло дъха на всеки мъж. Вътре в цялата тази грозна черна стомана се криеше жена.

Трябва да опиша всичко това по този начин, защото изобщо нямам никакъв спомен за него. Спомням си мрачен сън — кошмар за една черна жена с вампирски зъби. Нищо друго. Първият ми ясен спомен е как седя до купчина трупове с шлема си в скута. Дишах тежко и съвсем смътно осъзнавах, че някак съм се измъкнала изпод тях.

Вонята на хиляди жестоко изкормени тела тегнеше във въздуха, подобно миризмата на най-голямата и най-гадната помийна яма в света. Това бе мирисът на бойното поле. Колко пъти го бях вдъхвала? Хиляди. И все още не можех да свикна с него.