Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

— Парите ще те чакат като кредит в Златната къща. Ще се погрижа всички обвинения срещу теб да отпаднат и когато си изчистиш дълговете, ще можеш да напуснеш града — каза Келем.

— Не са ли тук? — Това ме разочарова. Исках планината от злато, която си бях представял.

— Аз не съм дракон, принц Джалан. Не спя върху своето съкровище.

— Шейсет и четири хиляди — в златни крони — и ще развалиш онова, което си направил на Снори. — Поколебах се, после въздъхнах. — Освен това той ще може да отвори вратата към смъртта, преди да вземеш ключа. — Погледнах северняка, който стоеше прегърбен, сложил бащински ръка на рамото на Хенан. — Макар че се моля да намери в себе си достатъчно разум да не го използва.

— Не. — Само това излезе от сребърната решетка на съсухрения врат на Келем, после настъпи тишина.

Поех си дълбоко въздух и избърсах потта от челото си.

— Шейсет и три хиляди, оправяш Снори и му даваш да отвори вратата. — Загубата на хилядарка в злато е съпроводена с ужасна болка. Такава, с която никога няма да свикна.

— Не.

— О, я стига. — Притиснах челото си с юмрук. — Направо ме убиваш. Шейсет и две, изцерението и вратата.

— Не.

Зачудих се докъде мога да го притисна. Келем явно се страхуваше от проклятието на Локи повече, отколкото от загубата на шейсет и четири хиляди в злато. Но може би по-малко, отколкото от отварянето на вратата към смъртта.

Вдигнах ръка да му дам знак да почака, пристъпих към Кара и се приведох да зашепна в ухото ѝ. По дяволите, как я желаех, дори там, дори тогава, дори хлъзгава от пот и с подозрение в очите.

— Кара… колко опасно е това проклятие?

Тя отстъпи назад, опряла пръсти в гърдите ми.

— Защо Скилфар не взе ключа от Снори?

— Хм… — Помъчих се да си спомня. — Светът се оформя по-добре от свободната воля. Дори ако това означава да оставиш глупави мъже да действат на своя глава… нали така каза? — Преместих поглед от нея към Снори. — Тя му е позволила да го задържи, защото… е мъдра. Или нещо такова.

Кара повдигна вежди.

— Не изглежда много вероятно, нали?

— Скилфар също се е страхувала?

— Това е ключът на Локи. Богът на измамите. Нищо толкова директно като силата няма да определи неговия притежател. Иначе да е станал ключът на Тор преди цяла вечност!

— Той трябва да бъде даден — каза Снори. — Олаф Рикесон го взел със сила и проклятието на Локи вледенило армията му, десет хиляди души.

— Значи… когато ми даде ключа тогава, в маслинената горичка…

— Се доверих на приятел, да.

— По дяволите. — Снори беше поставил своето бъдеще в ръцете ми. Това беше много повече вяра от тази, с която можех да се справя. Беше все едно да кажеш на куче да охранява пържола. Беше тъпо. — Ти изобщо не ме познаваш, Снори. — Някак си, даже с шейсет и четири хиляди златни крони, блестящи в непосредственото ми бъдеще, се почувствах гадно. Може да беше треска или натравяне от горчивата сол в долните части на мината.

А може би беше заради това как Снори не каза и дума в своя защита, а просто стоеше като голям свръхлоялен идиот, какъвто си беше, и имаше безочието да очаква същата глупост от мен.

— Трийсет и две хиляди, лекарството и идиотът си отваря вратата.

— Не.

— О, за бога! Колко струва да отворим проклетата врата?

— Тази врата никога не бива да бъде отваряна. Дори да не вземеш никакво злато и да ми предложиш ключа само за да ти покажа вратата към смъртта, бих се поколебал. Има си причина призраците от моята младост да са пръснати из Ада. Не е било просто случайност, че един от тях е излязъл да ви се противопостави, когато сте се приближили към вратата на Еридруин. Отварянето на тази врата е опасно. Минаването през нея — още повече. — Челюстта на Келем се движеше, докато гласът излизаше от шията му. В устата му блестеше нещо, сребърно върху черния израстък, който някога е бил езикът му.

— Защо? Защо мъртво създание като теб ще го е грижа? — Та аз дори не исках да отварям вратата — защо спорех, вместо да се чудя как да отнеса златото си в Червения предел, и сам не знаех.

— Аз не съм мъртъв. — Келем наклони глава. — Просто… добре запазен.

Стоях, стиснал здраво ключа, под погледите на вещицата, воина, момчето и старите кокаляци на трона. Нещо в светлината на кристалите се промени, едва доловимо като леко изместване на вятъра, но аз го усетих.

— Какво ще правиш с този ключ, уважаеми Келем? — попитах и закрачих от колона към колона.

— Имам цял дворец с врати. Съвсем естествено е да искам единствения ключ, който може да отвори всяка. — Тронът на Келем се извърташе, така че да му позволява да ме следи. — Без ключ отварянето и затварянето на такива врати е сложна и досадна работа, дори опасна, и може да изтощи стар човек като мен. Ето тези тринайсет врати тук. Те са трудни, но през годините съм се справил с всичките, освен три. Вратите към мрака и светлината още ми се опират. Но онези оттатък ме чуват как се опитвам, о, да. — Стържещ звук, който би могъл да е смях. — Те се страхуват от мен, мразят ме и държат вратите здраво залостени срещу моите усилия. Мракът знае, че ако контролирам вратата, ги притежавам. Светлината също го знае.