Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

Келем искаше носителят на ключа да го нападне. Беше ни дал копието, за да сме достатъчно смели да го направим. Ако планът му беше сработил, можеше да ни убие и да избегне проклятието на Локи, също както Снори го бе избегнал, когато Нероденият предводител го атакува. Но сега, когато планът му се бе провалил, магът имаше нужда аз да му дам ключа доброволно, или пък да ми го открадне или да го вземе с хитрост. Съмнявах се, че го бива в джебчийството, но пък неговите собствени джобове бяха дълбоки… Чудех се колко дълбоко е склонен да бръкне в тях.

— Сигурен съм, че можем да стигнем до сделка. — Стиснах здраво ключа. Не смятах да го загубя от някой крадлив механичен паяк. Докато го правех, зърнах проблясък от друго място, стая с множество врати, от обикновено дърво, а Келем стоеше пред мен, по-млад дори от сянката, която бяхме видели в Пещерата на Еридруин. — Какво предлагаш?

Келем не проговори, докато паешките крака не извъртяха покрития му със сол череп, за да се втренчи право в мен. Но през това време аз отново зърнах онази малка квадратна стая и чух един по-млад Келем да казва:

— Ти бог ли си, Локи?

Очите му бяха вперени в мен, твърди като камъни.

— Ка… — понечих да заговоря, но видението дойде пак и ме прекъсна.

— Смъртта ти лежи зад една от тези врати, Келем. — Струва ми се, че аз изричам думите в онази стая, преди толкова векове, че Келем изглежда не по-стар от Снори.

Онзи млад Келем се изсмива.

— Бог на лъжите, така те…

— Не се тревожи. — Гласът е моят, но не говоря аз. — Нея никога няма да успееш да я отвориш.

Видението отмина и осъзнах, че Келем, прастар и сбръчкан на трона си, се обръща към мен.

— Детето на Червената кралица?

— Неин внук. Баща ми е кардинал…

— Потомците на Скилфар и Алика чакат моята присъда, дълбоко в солната земя със стария Келем. Как странно се обръща светът, и колко бързо. Сякаш беше вчера, когато Скилфар бе млада и прекрасна, цветето на Севера. А Алика Кендет, тя без съмнение си е още дете, нали? Трябва ли всички да остаряват, колчем мигна?

Копието, което няколко паяка се мъчеха да освободят, падна от него и се плъзна на земята.

Вдигнах ключа — беше студен, твърд, хлъзгав и въпреки това сякаш се гърчеше като червей в хватката ми.

— Имаш ли предложение? — Пред очите ми проблесна образ на кристали, растящи от скалите. Огледало, бели кристали, бягащата Синя дама, кръвта на моя род по ръцете ѝ. Предложението трябваше да е адски добро.

— Дълго преди да ме нарекат „господар на портите“ бях ковчежник. Златният ключ може да отваря почти толкова врати, колкото и черният. А също и сърца.

Хлътналите очи-дупки ме изучиха за момент.

— Всеки човек си има цена, момче. Твоята е лесна за отгатване. Ще си платя, задето те нарекох „момче“, но не много. Аз съм наистина богат, момче, знаеше ли го? Достатъчно богат, за да накарам Крез да изглежда като просяк, а богатството на Мидас да ти се стори скромно. Парите, момче, са кръвта на империите. — Паяците вдигнаха сухите му ръце, дърпаха сухожилия, движеха кости, като сребърна мрежа, покрила хлътналата му плът. — Парите текат през тези ръце. Кажи си цената.

— Аз… — Нерешителността ме парализира, а алчността ми отне дар слово. Ами ако поисках прекалено малко? Но пък искането на някаква абсурдна сума можеше да го разяри.

— Да си знаеш цената е сложно нещо, Джалан Кендет. Познай себе си, така е казал философът. Мъдрост, надживяла Хилядата слънца. Лесно е да се каже, трудно — да се направи. За да си знаеш цената, трябва преди всичко да познаваш себе си, а кой може да очаква такова нещо от младите? Десет хиляди златни крони.

— Д-десет… — Опитах се да си ги представя, блестящи пред мен, тежестта им, сипеща се през ръцете ми. Повече, отколкото бях загубил, повече, отколкото ми беше откраднато, повече, отколкото дължах. Достатъчно, за да се откупя от хищните ръце на Умбертиде, да си изчистя дълга към Мейрес Алус и пак да ми останат над хиляда.

— Десет хиляди биха били обида за човек с твоето потекло, принц Джалан — изтръгна ме от видението механичният глас. — Шейсет и четири хиляди. Нито медник повече или по-малко. Сделката е сключена.

„Винаги взимай парите.“ Шейсет и четири хиляди. Нелепа сума, абсурдна сума. С нея бих могъл да откупя обратно корабите на Гариус, да се отдам на разгулен живот сред елита на Вермилиън, да прелъстя сестрите Де Вийр и да ги разлъча от съпрузите им… Можех да купя на баба цял отряд синове на меча или боен кораб, или нещо друго, също толкова кръвожадно, за да отвлека мислите ѝ от загубата на един ключ, който никога не е притежавала…