Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

Минахме по коридор от Строителски камък, гладък и съвършен в протежение на сто метра, преди да се разпадне и да ни върне в пещерите. Изглежда, Строителите бяха изградили някакъв комплекс тук, без да ценят минералното богатство около себе си, просто го бяха издълбали, за да се скрият вътре, така че дошлите по-късно да копаят около тях.

Колкото по-дълбоко ни отвеждаха коридорите, толкова повече се усилваше алхимичната миризма във въздуха, пареше очите ми, обгаряше дробовете ми. След сигурно миля или повече проходи и галерии започнахме да виждаме изсечени в солта портали с изящно оформени арки, само че без врати, а вместо това изпълнени с кристална стена от тукашната сол, сякаш е трябвало да бъдат издълбани нови зали, но после плановете са се променили.

Въздухът ставаше все по-задушен и топъл, сякаш натежал от обещанието за Хел, защото адските огньове със сигурност не можеше да са много далеч под нас. Солта също се промени — от такава с дъх на море в нещо горчиво, което изгаряше езика. Цветовете се промениха, бялото се изпъстри с петна от най-тъмно синьо, което сякаш придаваше дълбочина на всяка повърхност. Въздухът загуби сухотата си, стана влажен, докато пътят ни водеше все по-дълбоко, така че където по-рано потта бе изсмуквана от кожата ми, преди да е имала шанс да избие, сега въздухът отказваше да я поеме и я оставяше да се стича по крайниците ми на вадички, които изобщо не ми помагаха да се охладя.

Накрая паякът ни преведе по дълго стълбище и къс коридор до естествена пещера, където тук-там сред покритите със сол стени стърчеше някой камък и всичко изглеждаше някак заоблено и буцесто. Още един завой разкри пред нас избелял дървен мост през бързо течащо поточе, което прорязваше солта, горещо и вдигащо пара. Зад моста се простираше зала на чудесата.

— В името на Хел! — Кара призова езическата богиня, която властва над северняците в задгробния живот, ако смъртта не ги отнесе във Валхала. Гадна безчувствена кучка, според всички сведения, разсечена от носа до чатала от линия, деляща лявата ѝ страна от чист гагат от дясната ѝ страна от алабастър.

— Да се еба! — Имам чувството, че християнският свят осигурява по-подходящи реплики за такива ситуации. Пещерата пред нас представляваше широк виещ се тунел, сякаш прокопан от някакъв грамаден червей, а от всички страни солта лежеше на големи кристали, цели гори от тях, някои дълги почти метър, с шестоъгълно сечение и толкова дебели, че навярно не бих могъл да ги обхвана с длани. Други бяха по десет метра дълги и по-дебели от моя ръст, с повърхности по-равни от всичко, което човек би могъл да сътвори, и с остри и съвършени ъгли.

Познавах това място. Бях го виждал във виденията, пратени ми от магията на Кара. Бях го виждал в едно огледало в спомените на баба ми. Синята дама избяга в тези пещери, след като уби стария Голот, първия от рода ми. Това ги свързваше, Келем и Синята дама. Но кой беше ръката зад това деяние, не знаех: знаех само, че и двамата играеха тази игра — и я играеха срещу моето семейство. Както и да го въртях, това слагаше ръката на Келем на рамото на Едрис Дийн в деня, когато той бе дошъл във Вермилиън.

Паякът щъкаше между, под и над кристалите, без да нарушава крачка, преодоляваше всяко препятствие с бръмчащо взаимодействие на краката си. Ние едва вървяхме, напрягахме се да оползотворим всяко вдишване на парещия, прекалено влажен въздух, а водата се лееше от нас във вид на пот по-бързо, отколкото човек може да я изпикае. Обви ме някаква летаргия, като горещо влажно одеяло, и открих, че съм спрял, докато се прехвърлях през един гигантски кристален отломък, преодолян току-що от Снори. Кристалната равнина под мен отразяваше светлината от фенера на Кара, обагряйки я в най-тъмното мастиленосиньо. Целият отломък сякаш сияеше от някакъв вътрешен огън, горящ в сърцевината му, невъзможно далеч под мен. За миг изпитах чувството, че седя на повърхността на спокойно море, неописуемо дълбоко, и само съвсем тънък лист от някакво крехко вещество ме крепи и ми пречи да потъна надолу, към пламтящия там огън… Изтощението ме преви — неимоверна тежест, която теглеше главата ми надолу към кристала. Ключът на Локи се изхлузи от мократа ми риза и увисна на връвта си, по-черен, отколкото го бях виждал някога, върхът му беше само на пръст от крепящата ме повърхност…

— Джал! — викна Кара зад мен и гласът ѝ прозвуча като стържене на нокти по каменна плоча, което ме изпълни с раздразнение. — Джал!