Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

Виденията дойдоха в най-лошия възможен момент, когато ръцете ме боляха от твърде дългото спускане, дланите ми бяха хлъзгави от пот, а мракът ме обгръщаше от всички страни. Гигантска скална маса тежеше над главата ми, а под мен зееше незнайно дълбока пропаст. Вкусът на собствената ми кръв накара спомените да нахлуят. Не би трябвало да се изненадвам. Остатъците от заклинанието на Кара още ме тормозеха, пламтяха от магията във вените ми, усилваха простичкото ѝ чародейство до нещо, което заплашваше да ми разкрие насън цялата история на рода ми. Подозрението, че вьолвата е планирала този резултат, си оставаше. Със сигурност потапянето ми в седмици сън ѝ беше дало много повече възможности да работи върху Снори и да открадне ключа, ако той не ѝ го отстъпи доброволно.

Видението отвлече мислите ми от настоящите подозрения към минали събития. Гонехме Синята дама, Алика и аз, гонехме я през двореца към личните покои на стария Голот, който според легендата бил истинският наследник на последния император Адам Трети, макар и само незаконороден племенник. Никога не говорехме за това на висок глас и всъщност ми го бяха казали едва на двайсет и първия ми рожден ден, преди малко повече от година. Нищо не може да обедини враговете на някое кралство по-успешно от законна претенция върху трона на Империята.

Споменът рисуваше гонитбата на баба ми върху мрака, докато слизах, толкова ярко, че закриваше зрението ми и аз напипвах стъпенките на сляпо, а в съзнанието ми през цялото време проблясваха коридори, повалени стражи, разбити врати и тичащата пред мен Алика Кендет, безстрашна и бърза.

Криволичехме сред касапницата, съсредоточени изцяло върху скоростта, и въпреки това стигнахме прекалено късно. Минахме покрай останките от елитната стража на Голот Първи, разположена пред вратите на покоите му. Синята дама бе повалила трима мъже в плочеста броня. Бог знае каква магия бе използвала и колко ѝ беше струвало. Тези воини бяха бързи, опитни, лоялни отвъд всякакво съмнение, смъртоносни с меча и ножа. Сега лежаха натрошени на парчета, сякаш всеки е бил превърнат в стъкло и ударен с чук, а острите ръбове на раните им се омекотяваха от каквото бе изтекло от тях.

В покоите на стареца, със стени, покрити с морски пейзажи, намерихме краля, който би могъл да е император, ако не бяха лъжите, коварството и войната. Лежеше в мир сред чаршафите, стиснал червеното цвете от кръв върху гърдите си. Ако сте живели на място, където статуите на императорите са на всеки ъгъл, от пръв поглед бихте разбрали, че от него изтичаше тяхната кръв. Виждах приликата в линията на челюстта му, в ъгъла на носа му, в ширината на раменете му, макар и отпуснати в смъртта.

Във вика на Алика имаше повече ярост, отколкото скръб, но ги имаше и двете. После тя го видя и аз проследих погледа ѝ. В ъгъла на стаята стоеше високо огледало. Посребрено стъкло в абаносова рамка. Такова нещо ще ви струва сто златни крони, ако го потърсите във Вермилиън днес. Но вместо да отразява стаята, то приличаше на тесен прозорец към някакво друго място. Място, където тичаше една фигура, с блещукащи в косата ѝ сапфири, тичаше през свят на сънища, където кристални отломки, по-дълги от копия и по-дебели от човек, стърчаха от скалната плоча като бодли на таралеж.

Баба ми стигна до огледалото и заклевам се, че би се втурнала право в него, но то се пръсна току пред нея, хиляди блестящи парченца изпълниха въздуха и се свлякоха едно през друго по абаносовата дъска отзад.

Тогава Алика Кендет падна на колене, без да обръща внимание на стъклото, и допря глава до абаносовите дъски. И даде клетва. Видях го по устните ѝ, но думите ми убягнаха.

Потърсих с крак следващото стъпало и стъпих на пода на мината.

Солната мина ме изненада. Бях очаквал някакви груби тунели, където хората стържат сол от скалите. Вместо това се озовахме в кухина, огромна като катедрала, изсечена изцяло в залеж от кристалнобяла сол, нашарена тук-там с по-тъмни вени, които ѝ придаваха мраморен ефект — като жилките на някакво гигантско дърво, сякаш тази кухина беше издълбана в Игдразил, за който северняците казват, че растял в празното сърце на съзиданието, със светове, висящи от клоните му.

Непосредствено пред нас лежеше кръгла плоча от сребриста стомана, дебела цял човешки ръст, широка десет метра и покрита с ямички от корозия, макар че никога не бях виждал развалата да засяга такава стомана на малкото места, където я бях срещал.