Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

— Не може, госпожо. Келем си има собствени правила. Никой не слиза долу, ако той не прати слугата си за него. — Мъжът ни гледаше, присвил очи срещу ярката светлина, с напрегнат израз на мършавото си лице, тъй изпито, сякаш солта е изцедила от него и последните капчици влага.

— Можем да си платим. — Кара хвърли поглед към мен. Беше капнала от умора и се подпираше на копието.

— Нямате толкова пари в джоба, госпожо, колкото и да е дълбок. — Той поклати прошарената си глава. — Правилата на Келем не бива да се нарушават. Ако ги спазваме, той е справедлив. Но нарушим ли ги, Инквизицията ще ни се види милостива.

— Да не мислите да ни спрете? — Снори се намръщи. Знаех, че това, което го притеснява, е неохотата да ги нарани, а не броят им.

Миньорите се вцепениха от предизвикателството в тона му, изпънаха се, вече будни, някои от тях взеха железни лостове, а от дългата колиба излязоха и последните неколцина, за да увеличат бройката до петнайсет. Това число ме притесняваше сериозно, а и Снори изглеждаше капнал.

— Чакайте! Чакайте… — Вдигнах ръка над главата си и вложих в гласа си целия авторитет на принц, който успях. — По правилата, казвате? — Бръкнах в пазвата си и затършувах из документите, натъпкани все още във вътрешните ми джобове: актове и права върху различни предприятия, толкова дребни, че нямах време или желание да ги осребря, докато събирах златото, отнето ми по-късно от Та-Нам. Напоследък те ми бяха служили само като изолация от нощния студ в тъмницата. Намерих документа, който търсех, и бавно го отделих от останалите. За щастие изглеждаше, че мастилото не се е разтекло много след топването ми в Умбер. — Ето! — Извадих го с драматичен жест. — Нотариално заверено от Златната къща. — Прокарах пръст по надписа и восъчния печат. — Аз притежавам тринайсет двайсет и четвърти от Минна корпорация Кръптипа. Твърде величаво име за тази забравена от бога купчина бараки и мижавата струйка сол, която вие, момчета, успявате да доставите в града. И така, макар че… — плъзнах очи по документа — Антонио Гараро… ви плаща заплатите и ръководи дейността ви от своето бюро в града, всъщност аз, принц Джалан Кендет, десети наследник на трона на Червения предел и протекторатите му, съм човекът, който притежава контролния дял от тази дупка в земята. — Млъкнах, за да им дам време да осъзнаят думите ми. — И така, бих искал да огледам своята собственост и не вярвам подобно действие да нарушава някое правило, установено от Келем. В края на краищата тези правила позволяват на моите работници да правят същото седем дни в седмицата.

Бригадирът се приближи, без да откъсва очи от брадвата в ръката на Снори. Хвърли един поглед към избелялото и размазано от водата мастило върху пергамента и посегна да почука с нокът по восъчния печат. Остави взора си да падне върху мръсните дрипи, полепнали по тялото ми.

— Не приличате на собственик на мина, принц…

— Принц Джалан Кендет, наследник на Червената кралица, и не се опитвай да се преструваш, че не си чувал за нея. — Повиших гласа си почти до викане, което върши най-добра работа при командване на нисшестоящите. — Освен това изглеждам точно като човек, който би притежавал изчерпана безполезна дупка като Кръптипа, която не е носила печалба от шест години.

Бригадирът се поколеба, прехапал сбръчканата си долна устна. Виждах го как претегля в ума си различните възможности и резултатът пролича в смръщването на челото му.

— Прав сте, ваше височество. Ще ви заведа долу след малко. Нощната смяна ще се качи след час и тогава…

— Ще влезем още сега и нямаме нужда от водач. — Тръгнах към входа на пещерата. Другите ме последваха. Далечният лай беше започнал бързо да се усилва.

— Ама… ама така ще се изгубите! — извика към гърба ми бригадирът.

— Съмнявам се! В края на краищата това е моята мина, а човек трябва да умее да се оправя в собствената си мина! — Един водач само би се опитал да ни задържи в участъците, контролирани от компанията, и нямаше да знае по-добре от нас как да се ориентира в пещерите на Келем.

— Дори фенери ли няма да вземете?

— Ами… — Да преглътнеш гордостта си винаги е трудно, особено ако е толкова несмилаема като моята, но страхът от тъмното надделя. Врътнах се кръгом и отидох да взема три остъклени фенера от куките под стрехите на колибата. Върнах се бавно при другите, защото достойнството ми ми забраняваше да бързам. Но кучешки вой — от онези, които кучетата надават, щом зърнат плячка, — прогони всяка следа от достойнство и аз се втурнах към входа на мината с фенерите, дрънчащи в ръцете ми.