Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

— А бе вие северняците що само за лодки мислите?

Снори отстъпи встрани и вече можех да видя водата там, където вълничките блещукаха под звездната светлина.

— Няма лодка. — Снори закрачи надолу по дългия полегат бряг.

Измъкнах ботуша си от калта. Изглежда, бях стъпил в малко поточе, вливащо се в реката.

— Няма да плувам!

— Тогава би ли отклонил кучетата от нас? — извика Снори през рамо. Пред него Кара и Хенан вече газеха във водата. Проклет да съм, ако знаех къде се е научило да плува момчето горе край Колелото на Осхайм.

Последвах ги с ругатни, подскачайки на един крак, докато се мъчех да си обуя ботуша. Лаят се чуваше ту близо, ту далеч.

— Вярно ли е, че водата заличавала миризмата?

— Не знам. — Снори навлезе в реката и спря за момент, когато водата стигна до кръста му. — Просто се надявам да не могат да минат или да нямат желание.

Никога не бях виждал куче, което да не обича да се хвърля в реки. Може би северните кучета са различни. В края на краищата през половината година това би им донесло само синини по муцуните.

— Мамка му, студена е! — Още не бях попадал на топла река, колкото и горещ да е денят.

Скоро вече плувахме, или в моя случай, пляскахме във водата и се опитвахме да се движим напред, а не надолу. Дългият меч на Едрис, който сега висеше в ножница на кръста ми, упорито се мъчеше да ме удави — сочеше към речното дъно и ме теглеше натам, сякаш беше от олово, а не от стомана. Защо не си бях купил нов меч в Умбертиде, не мога да кажа, освен че това оръжие, вече изцапано с кръвта на семейството ми и моята собствена, беше единствената ми връзка с копелето, което ги беше убило, и може би един ден щеше да ме отведе пак при него. Както и да е, плуването с меч е дори още по-малко препоръчително от обикновеното плуване. Как точно Снори се задържаше на повърхността с брадва на гърба и къс меч на кръста, не знаех. Кара сигурно също се мъчеше под тежестта на Гунгнир. Бях държал това копие и то ми се бе сторило много по-тежко, отколкото се полага на копие.

В тази своя част река Умбер беше широка и спокойна, но въпреки това течението скоро ме подхвана и ме отнасяше с десет метра към морето за всеки метър, който успявах да измина към отсрещния бряг. Някъде в тъмното другите напредваха по-бързо и по-тихо. Известно време ги виждах на белия фон на разпенената вода под звездите, но не след дълго вече водех битката си сам, без да мога да зърна бреговете, и си представях, че реката се е разляла в естуар, толкова широк, че ще ме отнесе в морето преди да съм намерил отново земя.

Когато ръката ми се удари в нещо твърдо, се паникьосах и нагълтах неприятно голямо количество от реката, като същевременно се опитах да вдишам останалото. За щастие водата около мен се оказа дълбока само две стъпки и аз изцапах на брега и се проснах изнемощял в калта.

— Хайде, ставай! — Кара ме задърпа за ризата.

— Какво? — Надигнах се на четири крака. — Как ме намерихте толкова бързо?

— Просто вървяхме по брега и слушахме за пляскане — обади се Хенан някъде от мрака.

— Сигурно сме изминали половин миля. — Това беше Снори, по-наблизо. Вдигна ме на крака. — Кара не мислеше, че ще се справиш.

Продължихме в нощта, като се ориентирахме криво-ляво по открояващите се на светлината на звездите контури на възвишенията и избягвахме мастиленотъмните долини, където беше възможно. Топлият въздух и движението ме изсушиха достатъчно бързо, а страхът прогонваше всякаква сънливост, ушите ми бяха наострени и се вслушваха в нощните звуци, особено в ужасния далечен лай на кучетата.

Не мога да кажа колко пъти се спъвах в тъмното — достатъчно, за да си навехна глезена и той да почне да се оплаква. Паднах няколко пъти, при което си ожулих ръцете и в дланите ми се набиха ситни камъчета.

Виждах останалите като тъмни фигури, смътно, но достатъчно ясно, за да забележа, че Снори се е превил от болката в раната и притиска ръка към тялото си.

Зората дойде първо сива, а после розова над хълмовете Ромеро, в чиито недра се гушеше мината Кръптипа. Преди слънцето да се отдели от хоризонта, пак чух звуците. Отначало ми се струваше, че са плод на въображението ми, но Снори спря и се озърна назад. Изправи снага с трепване и прегърна Хенан през раменете.

— Ние сме се били с фенрисов вълк. Няколко флорентински кучета не би трябвало да ни затруднят особено. — Сянката скриваше лицето му.

— Да вървим. — Закрачих напред. Ловджийските кучета действат заедно: половин дузина могат да повалят всеки противник. Освен това щяха да ги следват мъже. — Не може да е много далеч. — Не исках да е много далеч, но това, което искам, и това, което ми дава светът, често са различни неща.