Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

— Трябва да се разделим. — Лаят звучеше все по-близо от минута на минута и както винаги, когато работата стане напечена, мислите ми се насочиха към това как бих могъл да се измъкна. Хенан ни бавеше, без никакво съмнение. Страхът ми не бе толкова силен, че да съм готов да изоставя момчето, но да поемем по различни пътища ми изглеждаше добра алтернатива. Той нямаше повече да ме бави, а същевременно нямаше и да съм го изоставил — шансът потерята да тръгне след мен беше еднакъв или дори по-голям, а това с известни уговорки би могло да се изтълкува все едно съм го спасил! — Ако се разделим, не могат да последват всички ни.

— Какво е това? — Кара посочи напред.

Земята под нозете ни се беше издигнала и бе станала по-гола и по-суха. Тъй като имах само най-обща представа за посоката и мъгляв спомен за някакви карти, които бях разглеждал в архивите на Златната къща, ми се струваше, че шансовете ни да намерим конкретната дупка в земята, която търсехме, зависят от това дали ще срещнем някой местен жител, който да ни води. За нещастие хълмовете Ромеро изглеждаха напълно лишени от местни жители, може би защото мястото беше доста по-негостоприемно от лунната повърхност.

— Пътека. — Снори свали ръката, с която бе засенчил очите си, и суровата линия на устата му трепна, изменяйки се само за миг към нещо по-малко сурово.

— А тук има само едно място, накъдето може да води! — Поех напред с подновена енергия, като облизах сухите си напукани устни. Прииска ми се да бях изпил малко повече от Умбер, докато се борех с нея.

Нещо в акустиката на долината създаваше впечатлението, че кучетата са току по петите ни, макар че когато стигнахме до отсрещния ѝ край, все още нямаше и следа от преследвачи по склона, откъдето бяхме дошли.

— Не е кой знае каква пътека — изсумтя Снори и побутна Хенан нагоре по стръмнината. — Не би ли трябвало по нея да има някакво движение?

— Умбертиде внася повечето си сол по река Умбер. Вие трябва да сте следвали бреговете ѝ на път за града, след като сте слезли в Порт Тресто.

При тези думи Кара се обърна.

— Чух, че мината Кръптипа била една от най-големите…

— Огромна е — просто не произвежда сол, която да струва нещо — казах аз. — Келем се е настанил там. Той явно не обича чуждата компания и тъй като солта го консервира, не е особено вероятно да си тръгне в скоро време.

Изминахме още няколко крачки, преди Снори да отбележи пак:

— Но тези пътеки би трябвало да изчезнат за няколко години, ако не се използват.

— В предните части на мината се развива някаква слаба дейност. — Вдигнах глава и посочих. — Ето, вижте! — Издигането на терена бе разкрило пръснати бараки, складове, конюшни и няколко каруци, струпани около черна дупка, зееща в основата на скална стена, където долината изведнъж ставаше стръмна.

Ускорихме ход нагоре по прашния път, макар и налегнати от изтощение. Аз поизостанах, обърнах се и видях как от сухите дерета в другия край на долината се появяват първите кучета, мънички от разстоянието, но въпреки това страшни.

От последен станах пръв, докато влезем, залитащи и запъхтени, в кръга от постройки пред входа на мината. Спрях се, с ръце на коленете, и опитах да си поема дъх. Ризата лепнеше за ребрата ми. По-скоро чух, отколкото видях как Снори зад мен сваля брадвата от гърба си. Миг по-късно заехтя тревожен звън — някой блъскаше с пръчка по един от онези железни триъгълници, с които викат хората на вечеря.

— С-спокойно. — Изправих се и посегнах да докосна мускулестата ръка на Снори, който изобщо не изглеждаше във форма за битка: имаше тъмни кръгове под очите, лицето му бе лъснало от пот и все още се превиваше от болката в поръбената със сол рана.

Миньорите от нощната смяна започнаха да излизат с олюляване от една от бараките, като търкаха сънено очи и се прозяваха. Един-двама по-будни от останалите грабнаха чукове с дълги дръжки от една купчина до вратата.

Кара пристъпи напред.

— Ние просто трябва да отидем при Келем. Няма нужда от неприятности.

Миньорите я зяпаха, все едно е някакво странно създание, изкопано от солта. Тези мъже може да бяха по-бледи от типичните флорентинци, понеже прекарваха целия ден дълбоко в солните пещери, но кожата на Кара беше бяла като сняг, опазена от слънцето от един от мехлемите на вещицата.

Бригадирът им най-сетне се съвзе, тъкмо когато се канех да го разръчкам. Оставаха може би броени минути, докато кучетата ни настигнат и лаят премине в хапане.