Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

Извъртях неохотно глава към нея.

— Недей — каза тя. — Светът тук е разкъсан. — Намръщи се. Пот се стичаше по челото ѝ и караше русата ѝ коса да полепва по него. Очите ѝ изглеждаха разфокусирани… вещерски бих ги нарекъл, поради липса на по-добра дума. Тя вкуси въздуха. — Това е място на врати.

— Ами… щом казваш. — Махнах с ръка около нас. — Аз не видях и една проклета врата, откакто слязохме.

Тя хвърли поглед към кристала под мен.

— Тук има портал. Възможна врата. Да оставиш ключа да го докосне би било грешка. Не знам къде или кога може да те отведе.

— Кога ли?

Но тя не ми отговори, само сплете ръце, за да помогне на Хенан да се покатери по отломъка. Момчето беше увило дланите си с парцали. Умно. Моите бяха нарязани от острите ръбове и вече щипеха от солта.

Паякът ни поведе покрай димящо езерце от кобалтовосиня вода и влязохме в зала, подобна на видените досега, само че изсечена в първичната скала. От двете ни страни се възправяха масивни солни кристали, гигантски осмоъгълни колони, донесени от някакво дълбоко място чрез изкуство, непознато за хората, или поне за всички хора след Строителите. Всяка от тях едва би се побрала в прохода, по който бяхме дошли, и биха били нужни сто слона, за да я влачат.

От каква сол бяха образувани колоните, не можех да кажа, но във всяка грееше ясна светлина без видим източник и озаряваше прозрачните им дълбини, където паяжини и воали от призрачно бели линии намекваха за форми, кошмари и ангели, затворени навеки в сърцето на кристала.

— Чуйте. — Кара вдигна ръка и дори паякът замръзна насред крачка.

— Не мога да…

— Те пеят. — Хенан се огледа.

„Пеят“ беше прекалено величава дума. Всеки кристал издаваше чист тон, току на ръба на слуха. Като се приближих първо до един, а после и до друг, долових тънка разлика във височината на звука, сякаш бяха от онези камертони, с които музикантите настройват струните си.

— Това са врати. — Допрях ръка до повърхността на кристала пред мен и ключът на гърдите ми зазвънтя със същата нотка, а кожата ми настръхна от вибрацията.

Преброих тринайсет, всичките полупрозрачни с изключение на една точно по средата на лявата редица. Тя се открояваше черна като лъжа.

Снори дойде при мен. Изглеждаше смален на това място, където мащабите превръщаха всички ни в мравки. Протегна брадвата пред себе си, разранените му от оковите китки пламтяха в гневно червено. Цялото му тяло бе превито около раната, нанесена му от убиеца, и кристални образувания покриваха едната му страна от хълбока до мишницата, със стърчащи от тях остри шиповидни израстъци.

— Коя е моята? Черната ли?

— Никоя от тях не е твоя, северняко. — Гласът отекна зад нас, стържещ и атонален. Напомняше ми за механичните войници.

Обърнахме се и видяхме първо трон, изваян от сол, с колони и кръгли орнаменти, не по-малко величав от трона на всеки крал. Дъбовите дъски, на които се крепеше, лежаха върху гърбовете на още паяци от сребриста стомана, а преплетената гора на краката им, движещи се бързо като пръсти на бард по лютнята му, местеше плавно и платформата, и трона.

В него, прегърбена, като тъмно петно на фона на белотата, седеше съсухрена фигура. Отначало я взех за труп, сива и гола, изпита, измършавяла, с кожа, пробита на множество места от остри бели кристали сол, растящи на купчинки като скреж по замръзнали клони.

— Това са моите чертози. — Главата на мъртвешкото тяло се вдигна, за да ни изгледа, а дълбоко в мрака на орбитите ѝ блещукаше нещо, което би могло да е око. На измършавялата шия имаше устройство от сребриста стомана, забито в сивата плът, с обърната към нас дупчеста решетка. Подобни приспособления бях виждал на шиите на механичните войници — те генерираха гласовете им.

— Келем…

— Не беше мъдро да идваш тук, вещице — прекъсна механичният глас Кара. — От котилото на Скилфар си, а? Тя обикновено е по-благоразумна. — Докато Келем говореше, се появиха още паяци, по-дребни, които се изсипаха през облегалката на трона му. На някои телата им бяха колкото юмрук, на други — не по-големи от монета. Защъкаха по мага в сложен прилив, местеха тялото му, сменяха положението на ръцете му, така че той се раздвижи като марионетка, в някакво ужасно подобие на живот.

Когато си затънал толкова дълбоко в самозаблуди като мен, по някое време биваш принуден да направиш един бърз преглед на истината, и мога да ви уверя, че внезапното осъзнаване колко глупав си бил е не по-малко болезнено от удар с нож. В представите ми ние се бяхме промъкнали в мините и бяхме открили търсената от Снори врата, докато Келем спеше. Даже въпреки паяка, водещ ни към Келем, си мислех, че можем да намерим каквото ни е нужно, преди да стигнем до него. Но сега изглеждаше, че Снори ще трябва да размени последната ми надежда за спасение само за да посети място, където би могъл да го прати всеки нож. А ако Келем решеше да не се пазари, а просто да ни превърне в солни стълбове… тогава цялата ни надежда лежеше в копието на Кара.