Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

— Ти прати убийци за мен — процеди Снори през стиснатите си от болка зъби. Почти виждах бавното растене на солта по тялото му.

— Ако вярваш в това, значи е било глупаво да идваш тук, Снори вер Снагасон.

— В Пещерата на Еридруин ти ме измъчваше с демон във формата на дъщеря ми. — Снори надигна брадвата.

— Не аз, северняко. Може да е бил някой призрак от миналото ми, доловил моето желание да дойдеш тук, в дома ми. Но миналото е друга страна и вече не съм отговорен за ставащото там. Времето опрощава хорските престъпления.

Кара се намеси, може би притеснена, че Снори ще нападне Келем и ще я лиши от шанса ѝ с копието.

— Но ти не прати повече убийци, нито сенки. Да не смяташ вместо това да сключиш сделка?

— Вярно е… аз обичам сделките. — Някакъв хриплив звук, който би могъл да е смях, се разнесе от гласовата решетка. — А ти, изглежда, искаш нещо от мен, Снагасон. Бих могъл да ти помогна с твоя проблем… — Един по-голям паяк придвижи ръката на Келем по тялото му в жест, повтарящ линията на раната, която разяждаше Снори.

— Търся една врата. Нищо повече. — И Снори се изправи, стиснал здраво устни от болка. Покрилите тялото му кристали изпукаха и се посипаха парчета сол.

Келем ни огледа един по един. Хлътналите му очи се задържаха първо върху мен, после върху Хенан. Краката на паяка, който беше вдигнал главата му в началото, сега се виждаха ясно сред бледите кичури на косата му.

— Не вярвам, че ключът е у теб, Снагасон. Макар че е загадка защо човек би се отказал от такова съкровище, ако не е принуден. — Погледът му се спря върху Кара, първо се задържа върху черно-сребърното копие в ръката ѝ, а после се премести върху лицето ѝ.

— Дай ми дара на Локи, малка вьолво.

Кара се раздвижи бързо. По-бързо, отколкото когато я ударих и тя ме просна на земята. Две къси крачки и тя метна Гунгнир така, че ръката ѝ изпука. Копието се заби в гърдите на Келем и го прикова към трона му — хвърляне, с което и Снори би се гордял.

Никой от нас не помръдна. Никой не проговори. Един паяк наведе главата на Келем, за да погледне към копието. Друг вдигна ръката му, за да я опре на дръжката.

— Избра грешната врата, вьолво. Наричат ме „господарят на пътищата“. Не си ли се чудила дали не бих могъл да забележа преминаването ви през такива портали като онзи край Колелото на Осхайм? Аз ви дадох това. — Един покрит със сол пръст почука по тъмното дърво на Гунгнир. — Дадох ви го, за да ви направя смели…

— Сагеус ти е помогнал. — Захлопнах бързо уста, защото не исках да привличам вниманието към себе си.

Келем ме погледна, килнал глава.

— Моите умения те засякоха. Аз подтикнах сънния вещер да пришие това във виденията ти. Беше му платено добре. Наемен служител, нищо повече. Нямате си представа колко трудно беше да доведа мудните ви умове до този план, да ви насоча към инструментите, да ги сложа в ръцете ви… — Той върна взора си към Кара. — А сега, след като ме нападна, Локи няма да има нищо против просто да те убия и да взема ключа от трупа ти. Въпреки това, от уважение към баба ти, ти давам последен шанс да ми го връчиш по собствена свободна воля.

— Не е у мен. — Кара остави ръцете си да паднат край тялото, увиснали пораженчески също като косата ѝ.

Звук като от стържене на нокти по каменна плоча се изтръгна от гласовата решетка на Келем, може би най-близкото нещо до ярост, което бе по силите за това съсухрено подобие на човек. Главата му се извъртя рязко към Снори.

— Как… как така онзи с най-голямата сила не носи и най-мощното оръжие? Дал си копието на самия Один на една вещица, когато ключът дори не е у нея. Да не си луд?

— Това не е копието на Один — каза Снори. — А когато се изправя срещу онуй, което лежи зад вратата на смъртта, ще нося собствената си брадва, същата, която е носил и баща ми, а не нечие чуждо копие.

— Кажи си приказката, Снагасон. Стигнал си достатъчно далеч, за да я изречеш. — В механичния глас на Келем се криеше нотка на веселие.

Снори погледна към мен. Очите му бяха тъмни, без нито помен от синьо в странното сияние на кристалите.

— Би трябвало да говориш с принц Джалан Кендет, наследник на трона на Червения предел. Моя приятел. Ключът е у него.

Келем нададе звук на отвращение и махна презрително с ръка към нас.

— Ключът, който носите, оставя белег в света. Колкото по-дълго стои неподвижно, толкова по-дълбок е белегът. Колкото повече се използва, толкова по-дълбок е белегът. Когато започнахте пътешествието си, нямах ясна представа къде да го търся. Но сега стоите пред мен… и виждам, че е вярно. Принцчето държи трофея. — Очите му, блестящи дълбоко в сухите си орбити, се спряха върху мен. — Ще купя ключа от теб. Е, ще се… попазарим ли?