Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

— Твоята сестра трябваше да бъде поборница на Червената кралица. Синята дама взе тази фигура и я направи своя. Като Неродена кралица тя би могла да стане невеста на Мъртвия крал, би могла да е негов юмрук в света на живите, несъзнателна слугиня на Синята дама, възвестяваща края на всичко. Ето кой чака вратата към смъртта да се отвори. Ето защо ти трябва да ми продадеш ключа и да я оставиш затворена. Тя се нуждае от живота ти, принц Джалан. Ако те погуби в мъртвите земи, това ще разкъса дупка, през която тя може най-сетне да се роди на този свят. А ако премине по някакъв друг начин, тогава твоето убийство ще затвърди мястото ѝ тук и ще попречи да бъде пратена обратно от заклинания, които иначе биха могли да я прокудят. — Тронът на Келем се приближи, с тракащи под него паешки крака. — В случая нямаш кой знае какъв избор, Джалан. Разумен човек като теб. Прагматик. Вземи златото.

— Аз… — Думите на Келем звучаха логично. И освен че звучаха логично, той ми предлагаше купчина злато, в която човек би могъл да се въргаля. Виждах я във въображението си, огромна и блестяща. Само че… ръцете на дъртото копеле бяха облени в кръвта на майка ми.

Чукането прозвуча отново, наблизо. Никой от тях не го чуваше — само аз. Приближих се до източника на звука. БАМ! БАМ! БАМ! Беше почти оглушително. Кара каза нещо, но не можах да я чуя. Някакво движение привлече погледа ми, черен юмрук, блъскащ по повърхността на най-близката кристална колона, отвътре, а ръката се губеше в мрак, омърсил чистотата на колоната като капки мастило във вода.

— Всеки човек си има цена. — Някак си гласът на Келем достигна до мен през данданията. Зачудих се каква ли е цената на Снори, каква ли може да е цената на баба ми. Даже Гариус, третият Голот, с неговата любов към златото, майсторлъка му в търговията… даже той не би продал приятел за толкова малко пари. Не мислех, че Гариус е способен на това — и хем го мислех, хем не го мислех за себе си.

Шейсет и четири хиляди… Келем нямаше да посочи на Снори вратата даже да пожертвах всички тези хиляди. А и да го направеше, Снори просто щеше да мине през нея, за да умре, и ужаси щяха да се изсипят в света, сред тях и неродената ми сестра. Снори щеше да умре, а аз нямаше да имам нищо освен парцалите на гърба си, малко безполезно ъгълче от една солна мина и няколко други дреболии, които щях да съм късметлия, ако продам за петдесет флорина общо. Нямаше какво да избирам. Винаги взимай…

Кръв. Сякаш целият под бе залян от нея, дълбока до глезените и се покачваше. Видях я как капе от леглото на Голот. Видях Гариус да се гърчи в алените вихри, докато Мълчаливата сестра черпеше силата му. Стичаше се червена от прерязаното гърло на Тутугу. Видях я да капе алена от острието на Едрис, докато мама се изхлузваше от стоманата. И видях ръцете зад всяко от тези деяния, синята и сивата, оцапани с онова, което смятах за скъпоценно и свещено.

БАМ! БАМ! БАМ!

Целият кошмар беше започнал с блъскането на Астрид по вратата ми, което ме изтръгна от един хубав сън. Всеки етап от завръщането ми представляваше отваряне на една или друга врата. Отварянето на онази първата също беше грешка. Трябваше да си остана в леглото.

И все пак… някак си открих, че ръката ми се протяга към кристалната колона, извисяваща се над нас. Някак си открих, че вадя ключа на Локи.

— Не! — изкрещя Келем.

Чух тракането на метални крайници, когато паяците му се втурнаха към мен. Чух рева на Снори, който се хвърли на пътя им, без да обръща внимание на раната и болката, размахал брадвата на баща си.

Противно на всякакъв разум открих, че притискам катраненочерния ключ към онази невъзможно гладка повърхност, вкарвам го в тъмното око на ключалката, изникнала под него… завъртам го, докато гласовете зад мен се надигат сред трясъка на битката.

Вратата се разтвори рязко, със сила, която ме запокити на пода. От нея извря полунощен мрак, дяволчета от абанос, целите в рога, копита и вити опашки, с надигащи се зад тях по-грамадни и ужасни фигури с кожести криле, подобни на прилепи създания, змии, сенки на хора, и сред всички тях напираше Аслауг, обвита в потъмнели от нощ кости, долната ѝ половина хаос от трескаво мърдащи паешки крака, пред които играчките на Келем изглеждаха нежни и приятни.

— Вземете го оттатък! — изпищях и посочих към Келем, заповядвах на силите на нощта с каквато там магия и потенциал имах в себе си, подкрепени от връзката, в която бях вречен. Щом зърна своя мъчител и кандидат-господар, ордата се изля през тесния портал, понесена на вълна от течна нощ. Аслауг връхлетя Келем за миг — виеща, разкъсваща фурия, сякаш заразена от собствената ми ярост. Останалите я последваха и в беса си тварите на мрака заляха прастария маг, черни дяволчета впиха зъби във всеки съсухрен крайник, мастилени пипала се протегнаха от портала, за да се увият около него. Те и без това го мразеха — за дързостта, че иска да ги управлява, за безкрайните му опити да отвори и покори нощната врата и задето едва не бе успял.